— Кой е Антонио Луна?
— Мой приятел — отвърна със запъване Кейси Найс.
— Друсаш ли се?
Отговорът се забави с една секунда.
— Опитвам се да не го правя.
Капачката пропука и отлетя на пода, натисната от нокътя на палец с размерите на топка за голф. Самотното хапче изпадна от обърнатото шишенце в дланта му, където изглеждаше микроскопично.
— Искаш ли го? — попита той.
Кейси Найс не отговори.
— Искаш ли го?
Мълчание.
Огромната лапа на Джоуи се стрелна нагоре и хапчето изчезна в устата му.
Празното шишенце изтрополи на пода.
— Стига, Джоуи — обади се Чарли Уайт.
Ръката на великана се протегна напред и разбута горилите. В две различни посоки. Това ги принуди да притиснат Найс до стената, а Бенет до прозореца. С лакти на гърлата им и с вече извадени пистолети, насочени към мен. Браунинг „Хай Пауър“, белгийско производство.
Извадих ръцете си от джобовете.
Джоуи се завъртя, мина между двамата си сътрудници и с една гигантска крачка се изправи срещу мен. Лице в лице.
Или по-скоро лице срещу ключица. Беше с шестнайсет сантиметра по-висок от мен. И с двайсет по-широк. Огромна маса от мускули и сухожилия. Не приличаше на културист, а по-скоро на нормален мъж, но изключително силен и раздут равномерно навсякъде. Като къщата си. Тялото му излъчваше остра миризма на пот, а на шията му пулсираше изскочила вена. Всичко това задейства древните инстинкти, дремещи в задната част на мозъка ми. Най-вече онзи, най-древния, благодарение на който сме оцелявали в продължение на седем милиона години. Инстинкта за самосъхранение, който крещеше да се махам моментално. Не го направих. Нямаше къде да отида. Стена отзад, стени отляво и отдясно. И Джоуи точно пред мен. Взрях се в очите му и въпреки слабата светлина успях да зърна една зеница с размерите на монета и друга, голяма колкото връхчето на карфица.
— С какво още се тъпчеш, Джоуи? — подхвърлих.
— Млък!
Ръцете му се повдигнаха. Пръстите му бяха дълги и дебели. Но не като кренвирши. Това би било погрешно описание. Бяха по-големи от кренвирши. И по-твърди. Приличаха по-скоро на тенекиени кутийки със сода, свързани една с друга при кокалчетата. Бяха два пъти по-големи от моите.
Джоуи изви тези пръсти като куки, пъхна ги в джобовете на панталона ми и рязко дръпна. Джобовете се разпраха, а пистолетът и ножът изтракаха на пода. Той протегна крак и ги изрита зад гърба си, после отстъпи към вратата. Същата гигантска и единствена крачка, но в обратна посока.
— Не ме изоставяй, Джоуи — обади се Чарли Уайт.
Гигантът спря и взе да пристъпва от крак на крак. Подът заскърца, закрепеното фенерче се наклони и лъчът му освети глезените ни. Изгубил търпение, Чарли Уайт се размърда, за да изпробва здравината на тиксото около китките си. Прецених, че Джоуи разполага с две секунди, за да вземе решение. Всяко забавяне след тях би означавало, че няма връщане назад. Доверието щеше да е разрушено, а на негово място щеше да се появи подозрението. Чарли никога нямаше да забрави, че през главата на неговия подчинен е минала мисълта да направи точно онова, което бях описал на Бенет.
Две секунди.
После Джоуи взе погрешното решение.
Изви глава към вратата и извика:
— Елате да вземете господин Уайт и да го закарате до дома му.
Което беше невъзможно, защото гигантското му тяло блокираше вратата. Това го принуди да наведе глава, да свие рамене и да приклекне. После се обърна на една страна и се промуши навън. Десен крак, приклякане, ляв крак… и вече го нямаше.
На купона останаха само двете горили, които държаха Найс и Бенет. С едната си ръка притискаха гърлата им, а с другата бяха насочили пистолети в моята посока. Обърнах се към Бенет и попитах:
— Как им викахте на онези нови екипи, които сте организирали?
— Млъквай! — изръмжа мъжът, който го държеше.
— Накарай ме — отвърнах аз.
Не ме накара. Не беше оторизиран да се намесва. Освен в краен случай. Явно съдбата ни щеше да бъде решена по-късно. На по-високо място и по друго време.
— Никак не ги наричаме — отговори на въпроса ми Бенет. — Все още не. Нещата са доста променливи.
— Работиш ли в синхрон с вашите ВВС?