— Да — кимна той. — Интегрален подход.
— Можеш ли да ни уредиш директен полет от тук?
— За Форт Браг ли?
— Да.
— Кога?
— Най-добре веднага. Но да речем, след два часа.
— Ти си оптимист.
— Опитвам се да бъда такъв независимо от обстоятелствата.
— О’Дей няма ли да изпрати самолет за вас?
— Искам Кралските ВВС — отвърнах. — Като компенсация, че не успях да видя кралицата.
Външните пазачи се появиха, прекосиха тясното помещение и помогнаха на Чарли Уайт да се надигне. После извадиха собствените си ножове и прерязаха тиксото на китките и лактите му. Той вдигна ръце и разкърши рамене в опит да възстанови кръвообращението си. Изправи се. Вече не беше заложник, а отново предишният главатар на банда — властен, силен, самоуверен.
— Съжалявам, че загуби, човече — обърна се да ме погледне той. — Сега предстои изпълнението на смъртната ти присъда.
Погледнах навън към моравата за боулинг и тъмната уличка на около триста и петдесет метра по-нататък. Дали Кот наблюдаваше? Представих си го зад някой от прозорците в коридора, с петдесет процента по-висок и по-широк от всеки друг подобен прозорец. Зад него стойка и прибор за нощно виждане, може би купен по интернет, може би откраднат от някой военен склад във Великобритания или Европа. Той се е привел зад стойката. Гледа към дупката в оградата и поваленото дърво, преценявайки всички дребни детайли. Но зрителното поле е тясно. Ние виждахме къщата и той виждаше бараката. Но нито той, нито ние виждахме нещо повече.
И това беше добре.
Какво можеше да чуе от това разстояние? Браунингът е 9-милиметрово оръжие, изработено с прецизност — като всички продукти на белгийската Фабрик Насионал. Следователно нямаше да бъде по-шумен от необходимото. Но той щеше да го чуе. Стрелбата в затворено пространство на разстояние триста и петдесет метра щеше да вдигне достатъчно шум, особено тук, в предградията, при това през нощта.
Сигурно.
Или вероятно.
Дали пушката му имаше прицел за нощно виждане?
— Чарли, почакай — обадих се аз.
Той спря и се обърна. Треснах му един десен прав в лицето с всичка сила, завъртайки тялото си под ъгъл от деветдесет градуса. Отчасти защото не го харесвах и отчасти защото се наложи завъртането да включи и онзи, който държеше Найс. Без никакво забавяне.
В общи линии се получи. Ударът попадна в носа на Уайт, който очевидно беше най-голямата мишена. Усетих как юмрукът ми минава през него и отвъд него. Тежестта на политналото тяло издърпа главата му извън моя замах, но инерцията ми беше достатъчна, за да връхлетя с рамо върху Найс, а после върху онзи тип зад гърба й.
В даден момент в малката стаичка бяхме осем души. Предимствата на ръкопашния бой в толкова тясно пространство с търкалящо се по пода светнато фенерче включваха доста блъскане и пъхтене в мрака без никаква възможност за прицелване и стрелба. Поради факта, че главатарят бе някъде отвън, очакванията ми за косвени жертви рязко нараснаха. Още повече че Бенет вече се бореше с другия бандит, а аз имах цялото внимание на колегата му. Отлично разбрала какво се случва, Кейси Найс се оттегли леко назад. Но не и преди да се възползва от позицията си, която й позволи да забие коляно в топките на нейния човек, докато тялото й се извърташе. Това много ми помогна, тъй като главата на гангстера политна напред и надолу, докато лакътят ми вече се изстрелваше напред и нагоре. Тоест удар с двойна сила. Фасулска работа.
Дойде време да обърна внимание на охранителите на Чарли, които на този етап бяха все още с празни ръце и се насочваха към вратата, убедени, че Чарли върви на крачка след тях. И той наистина го направи. Само една крачка след тях, преди да рухне на пода.
Единият от ескорта вдигна ръце, заемайки стойка на боксьор. Толкова високо, че нямаше как да не му тресна един ъперкът в корема. За този вид удари не беше нужен широк замах. Вторият се понесе напред, сякаш търсеше мечешка прегръдка. Това би бил разумен ход, ако беше стигнал до мен. Но не се случи, защото дори и в най-голямата блъсканица винаги се намира място за един бърз удар с глава. Моят попадна точно в целта — на два сантиметра от защитния замах, нанесен бързо, с максимално разтягане на вратните мускули. Той рухна и аз се обърнах към онзи, когото бях фраснал в корема. Затвърдих първоначалните му впечатления с коляно в брадичката и той се свлече на пода. Всичко това се случи за не повече от три секунди, при това доста шумни. Аз обаче не се тревожех, че Джоуи може да се втурне обратно. Отчасти защото това беше невъзможно за човек с неговите габарити, не и през нормална врата, и отчасти защото дори и да го направеше, нямаше да се разтревожа кой знае колко.