Почти. Сто и петдесет килограма се оказаха една много сериозна маса, политнала срещу мен. Единствената спасителна реакция беше да се шмугна покрай него и да го накарам да се обърне. Което ме постави в позиция с гръб към къщата. Но ние с Кейси Найс бяхме предвидили този вариант и бяхме взели съответните мерки. За миг тя ме освети с фенерчето — само за две секунди, които, надявахме се, щяха да бъдат достатъчни за заслепяване на инфрачервения мерник. Допълнителен бонус беше фактът, че разсеяхме Джоуи, макар и само за миг. Но той беше достатъчен, за да му забия една лява кука в гърлото и десен прав в бъбрека. С цялата си сила и съсредоточеност. После отскочих назад, описвайки широк полукръг, благодарение на който Кот щеше да улучи Джоуи, а не мен, ако наистина решеше да стреля на сляпо. Освен това маневрата ми даде възможност да огледам щетите, които бях причинил.
Които не бяха големи. Нито особено окуражаващи. Сам по себе си ръстът не играе кой знае каква роля. Но трябва да се внимава с онези мъжища, които са толкова напомпани, че вече не чувстват болка. Благодарение на някаква химия. Телата не могат да им подадат сигнал за оттегляне. И тогава ръстът се превръща във важен фактор. Както в случая с Джоуи. Бях го ударил два пъти, при това съвсем не леко, но той остана на крака — жив, здрав и дори усмихнат. С все същите шестнайсет сантиметра над мен.
— Десет минути — рече той. — Това е всичко, с което разполагаш. А вече са дори по-малко.
Изрече тези думи с блаженство, като някакъв стар побойник с голи юмруци — човек от деветнайсети век, Бог знае как попаднал в двайсет и първия. Лондончанин, излязъл от филм по роман на Чарлс Дикенс. Млад на години, но вече стар, отдавна прочетен вестник. Трошач на крака и нищо повече. Междувременно малкият мозък ми нашепваше да продължавам с ударите в десния бъбрек. С надеждата, че телефонът му ще изпадне от джоба на сакото и Гари няма да получи нито положителен, нито отрицателен отговор. Нещо, което по-късно щеше да улесни нещата за Найс и Бенет.
Джоуи зае бойна поза и направи крачка напред. Стар побойник с голи юмруци, но не особено добър. Замахна с дясната си ръка за удар, който предусетих отдалече. Приклекнах като гимнастик по време на тренировка и юмрукът му изсвистя над главата ми. Инерцията го принуди да се извърти на една страна, а това означаваше, че ми предлага десния си бъбрек. Приех подаръка с още един къс десен прав, зареден с колосална сила. Удар, който би пречупил младо дърво или би убил муле. Може би нанасях такъв за втори или трети път в живота си. Противникът ми реагира с всички механични ефекти — тялото му отлетя назад от силата на удара, от гърлото му се чу сподавено пъшкане като следствие от шока в белите дробове. Залитна и кракът му видимо се вдърви.
Но не падна, скимтящ от болка, както очаквах. Нормален човек на негово място със сигурност щеше да изпадне в кома. С пламтящи вътрешни органи, с милиони ножове в гърба, с твърде малко въздух в гърдите, за да може да крещи. Но Джоуи изсумтя веднъж, възстанови равновесието си и отново зае бойна поза. Може би и хапчето ксанакс му беше помогнало. Отбелязах си да попитам Найс за въздействието му върху физиката.
След което смених тактиката и прибегнах до маневрена война. Ако не мога да го нокаутирам, значи трябва да го принудя да падне сам. Защото мачът щеше да приключи долу, на тревата. Нямаше друг начин. Знаех къде е безопасно за спящите деца. Започнах да танцувам около него. Отпред, отзад, отстрани. Със сигурност тромаво по общоприетите стандарти, но застанал срещу Джоуи, за пръв път в живота си изпитах чувството, че съм малкото пъргаво момче, което безнаказано напада, жили и отскача назад.
Тревата беше мека, а той — твърде тежък. На три пъти почти се препъна. Аз продължавах да поддържам високо темпо, главно заради Кот, но и под смътното влияние на теорията, според която по-едрият се уморява по-бързо. Продължихме да се въртим в кръг още известно време. В един момент, продължил половин секунда, краката му изостанаха от тялото и лакътят ми се стрелна към гърлото му, но той го парира със своя. Отскочихме назад и започнахме отново.