После смених тактиката още веднъж. Той нямаше да падне сам, а по-скоро щеше да потърси помощ. Която аз бях щастлив да му предложа. И ставах все по-щастлив. Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен? Скаранджело май щеше да се окаже права: Той не понася някой да го предизвиква. Права, но не съвсем. Защото никога не става въпрос за предизвикателството, а за противника срещу теб. Аз не харесвах Джоуи Грийн. Отчасти по основателни причини, като тийнейджърките от Латвия и Естония или човека с многобройни гърла за хранене, отчасти и поради древни, първични инстинкти. Защото срещу всяка година модерен живот стоят седемстотин години примитивизъм, който няма как да не остави следи. Но в настоящия момент малкият ми мозък държеше нещата изцяло в свои ръце. Моето племе те иска мъртъв. Защото си грозен и страхлив.
Подскачайки вляво и вдясно, рискувах с дистанцията и успях да достигна с петата си капачката на коляното му. Ударът се получи под същия ъгъл и разстояние, с които разбих вратата, но по-силен от всички ритници срещу врати, взети заедно. Може би неговите рецептори за болка бяха притъпени, но костите са физически величини, които имат своя точка на пречупване. Неговите не правеха изключение. Усетих пропукването през дебелата подметка на ботуша си. Капачката на коляното обаче не е носеща кост и той не падна. Вместо това направи крачка напред със здравия си крак и стовари юмрук в гърдите ми. Един гръмотевичен удар, нанесен толкова рязко и бързо, че не успях да го избегна. Проснах се на земята. Дробовете ми засвистяха и започнах да се давя. Опитах се да се претърколя и да застана на четири крака. Получи се. Изпълзях встрани, без да губя нито секунда още преди да ме беше пребил с ритници въпреки счупената капачка.
На този етап Джоуи се превърна в истинска фурия. Зърнал ме на земята, той се понесе напред. С леко накуцваща походка, но въпреки това бързо и целенасочено, с единствената мисъл да ме довърши, тук и веднага. Успях да скоча на крака и да се отместя от пътя му. После започнах отново, но тактиките ми бяха на изчерпване. Оставаха ми около шест минути. Продължавах да се движа, без да забравям нито за миг къщата в далечината. В един момент сложните маневри дадоха резултат и той се извъртя на една страна. Нанесох му още един светкавичен ритник в счупеното коляно, но с цената на нарушено равновесие. И веднага бях наказан с удар, нанесен с опакото на дланта. Може би просто бясна реакция, може би трезва преценка на позицията ми в този момент. Но каквато и да беше причината, той спечели рунда. Масивната му лапа се стовари върху челото ми. Изпитах чувството, че съм се блъснал с пълна скорост в бетонна стена.
Отлетях назад и се проснах по гръб, но предишните действия все пак ми спасиха живота. Той не успя да се обърне. Просто не знаеше как. Коляното му вече беше блокирано. Може би не изпитваше болка, но биомеханиката си има свои закони. Изпълзях метър назад, както си бях по гръб, и отново се надигнах. За секунда останах с длани на коленете. Дишах тежко и примигвах замаян. Бях му нанесъл цели пет жестоки удара — един ляв и два десни прави, плюс два ритника, но той все още беше на крака. Въпреки че вторият десен прав би трябвало да повали всяко човешко същество. А също така кон, горила или слон.
Имах проблем.
После си помислих за футболния мач, който гледаше онази нощна птица зад пердетата. Сведох очи към моравата. Гладка, плоска и равна, с влажна от нощната роса трева. Джоуи гледаше в обратна посока. Отстъпих крачка назад, засилих се и се плъзнах напред. Бедрото ми едва докосваше тревата, но пищялите ми влязоха в действие. Улучих го отзад в бедрото. Груб фаул във футбола. За жълт картон. А може би и за червен, ако се отчете зла умисъл. Която в моя случай присъстваше в изобилие. Спънах го в буквалния смисъл на думата. С бедра, глезени, пети. И той се вдигна във въздуха. За да се върне обратно. По гръб, с тежък тътен. Театрално падане на разглезена европейска футболна звезда.
После дойде ред на обратното сърфиране, до изправено положение, завъртане и лек разкрач. Измъкнах глока от задния си джоб и подскочих напред. Като хлапе, което с радостен вик скача в снежна пряспа. Но в моя случай радостта отсъстваше, а снежната пряспа беше шкембето на Джоуи. Завъртях глока по начин, който щеше да ми осигури максимално добро съприкосновение с целта. Получи се един перфектен триъгълник — лявото ми коляно, дясното ми коляно и дулото на глока, което потъна в слънчевия му сплит, подкрепено от всичките сто и десет килограма на собственото ми тяло, при това движещи се с мълниеносна скорост. Натиснах спусъка едва след като усетих, че стоманата е проникнала максимално навътре.