Показа ми документа на дисплея на телефона си. Беше сканиран от ксерокопие или факс, маркиран с надпис „строго поверително“. С голям обем, който ме принуди да го скролирам с палец. Надписът „строго поверително“ се виждаше на още няколко места.
— Благодаря, че ми го достави.
— Според мен не е нищо особено, но се надявам да ти бъде от полза.
Беше на френски, защото стъклото е на почит във Франция. Несъмнено голямо постижение в световното производство. Чашки със столчета с акцент върху здравината и ефективността. Запратена в стената със силата на бейзболна топка, една ресторантска чаша от този материал има всички шансове да оцелее. Кой би могъл да се справи по-добре при разработването на съвременната технология за бронебойни стъкла? Една научноизследователска лаборатория в Париж беше приела предизвикателството. Както винаги, задачата била постигането на комбинация между максимална прозрачност и здравина. Няма смисъл да поставиш президента зад някое мътно стъкло. Видимостта винаги е от значение. Във финансирането бяха участвали всички правоохранителни агенции от страните — членки на НАТО. Французите бяха получили парите и се бяха заловили за работа.
Първата изненада беше, че не го наричаха блиндирано стъкло, а прозрачна броня. Втората, че не беше стъкло. И помен от него нямаше. Предишните блиндирани панели се изработвали от няколко отделни пласта стъкло, разделени от тънки слоеве поликарбонат или други термопластични материали. Някои от така направените панели били твърди, а други не чак толкова — имали известна гъвкавост. Обикновено резултатите били задоволителни, но имало два проблема. Например приликата с шперплат. Тоест многослойната структура имала различен индекс на пречупване на лъчите на всеки слой. Когато панелът се гледал под ъгъл, човек оставал с чувството, че наднича през шест басейна един под друг. Лоша видимост. Неподходяща за телевизията.
По тази причина учените обърнали гръб на стъклото и се спрели на алуминия. Което ми звучеше шантаво като всяко нещо, свързано с химията. При нея нищо не е такова, каквото изглежда. Въпросният материал носеше наименованието алуминиев оксинитрид и представляваше прозрачна поликристална керамика с кубична шпинелна кристална структура, съставена от алуминий, кислород и азот. Поместена беше и химическата формула, пълна с главни букви и дребни цифри, поставени в скоби. Под формулата беше скицирана и молекулярната структура, която приличаше на полилея в дневната на леля ми в Ню Хампшър.
Алуминиевият оксинитрид представляваше ситна, внимателно разбъркана пудра — като брашно за торта, — която после се компресираше в нещо, наречено „суха изостатична преса“, а след това се изпичаше при изключително висока температура. Следваха шлайфане и полиране, докато пудрата се превърне в подобие на стъкло, което е по-прозрачно от истинското. Перфектен материал в оптическо отношение. Тежък, но не до степен, която да го прави неизползваем.
И здрав. Според първоначалния замисъл трябвало да издържи силата на 50-и калибър, а изпитанията се провеждали с педантична точност. Тази част от текста изчетох с повишено внимание. Разбирах по-голямата част от езика, който беше използван, въпреки че съдържаше и някои строго технически термини, които ми бяха непознати. Но числата си бяха числа и изглеждаха така, както навсякъде по света. Нямах проблем да разпозная цифрата 100, когато я видя. Казваше се, че тестовите панели издържат 100 процента на попадение от 9-милиметров куршум, издържат също и на магнум .0357 или .44, изстрелян в диапазона от петнайсет до нула метра, тоест от упор, както при Джоуи.
И така, те пренесли по въздуха тестовите панели в Южна Франция на едно място, което се казва Драгинян — горе-долу в района, където дядо ми беше забил ножчето си в главата на змията. Там имало голям военен обект с подходящо стрелбище. На разстояние 100 метра панелите издържали 100 процента на попадение от ремингтън .223, а също така и на 7.62 мм патрони натовски стандарт. На този етап учените вече имали с какво да се гордеят. И вероятно са се чувствали добре. След това скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра, която е нереалистично малка за по-големите калибри, и после рискували директно с наистина тежката артилерия — калибър .308 уинчестър, британския му вариант .303 и в крайна сметка стигнали до .44 ремингтън магнум. От седемдесет и пет метра. Все едно че крайцер стреля с оръдията си по вълнолом.
Панелите издържали 100 процента.
Това беше моментът на истината. Зареждат пушката и я слагат на стойката. С бронебоен патрон калибър .50, за който седемдесет и пет метра са нищо. Но аз добре разбирах на какво са се надявали.