— Не знам.
— Защото изобщо не е имало парични трансфери.
— Трябва да е имало — поклати глава О’Дей. — Няма пари, няма операция.
— Точно така. Нямало е операция.
— Ти наред ли си? Нали сам я разследваше! И откри Кот на пет километра от мястото на атентата!
— Първият куршум е трябвало да пробие стъклото, а вторият да улучи мишената — отвърнах аз. — Но втори куршум не е имало.
— Защото стъклото не е било пробито.
— Това няма значение. Ти не мислиш като втория куршум. Пробиването или непробиването на стъклото е било бъдещо събитие. Гледали сте видеото от Париж. Колко време изтича между удара на куршума в стъклото и задействането на охраната на президента?
— Две секунди — отвърна О’Дей. — Бяха адски добри.
— А сега помислете за дистанцията. Хиляда и триста метра. Значи куршумът е във въздуха цели три секунди. Това означава, че няма време за проверка дали ще пробие стъклото. Какво би се случило при евентуално изчакване? Натискаш спусъка, чакаш три секунди и бум — стъклото е пробито. После натискаш спусъка още веднъж, изчакваш нови три секунди и куршумът пристига. Но дотогава президентът вече е под цяла купчина мъже от охраната. Тоест пропуснал си своя шанс. Единственият начин да улучиш мишената е да натиснеш спусъка за втори път без никакво забавяне — така, че вторият куршум да бъде във въздуха веднага след първия. И да достигне целта не повече от половин секунда след него. Казано по-просто, двата куршума летят един след друг. На практика са едновременно във въздуха малко повече от две секунди, преди първият да улучи стъклото. Тогава вторият прониква през току-що разлетелите се отломки и улучва президента още преди някой да успее да реагира.
О’Дей не каза нищо.
— И обратно — продължих аз. — Ако стъклото не се счупи, вторият куршум също ще се удари в него половин секунда по-късно. В този случай учените просто ще получат за изследване две драскотини, а не една.
О’Дей мълчеше.
— Втори куршум не е имало. И не е било замислено да има. Някой е изпратил Кот в Париж със задачата да произведе само един изстрел. Срещу блиндирани панели. Но това е лишено от смисъл. Стъклото или се чупи, или не. Но ако се счупи, куршумът със сигурност ще се сплеска или отклони и ползата от него ще бъде нулева. Тоест или изстрелваш два куршума, или нито един. Единствената причина да изстреляш само един е, че си знаел предварително, че стъклото ще издържи.
— Производителят? — вдигна глава О’Дей. — Като реклама?
— Предполагам, че наистина е било някакъв вид реклама — кимнах аз. — Но не непременно за производителя. Въпросът е кой друг би имал полза от нея? За да получим отговор, ще се наложи да прегледате бележките си и да проверите кой е дал идеята за тази демонстрация.
— Има ли значение?
— Да си представим човек, който ръководи някаква разузнавателна агенция и има нужда да издигне имиджа си. По една случайност знае, че новото стъкло върши страхотна работа. Това автоматично го поставя в центъра на събитията, при това безплатно. И тъй, Кот произвежда единичния си изстрел, стъклото издържа, а ти започваш безумната си кампания. И изведнъж се превръщаш в кучето водач на най-голямото полицейско преследване в света, а държавните ръководители ти целуват задника. Колко шефове на агенции биха стигнали толкова далече?
— Сериозно ли питаш? Всички. Но не всички ще посмеят. Може би само една шепа в световен мащаб.
— Да прибегнем до метода на изключването. Кой е в състояние да дава нелегално безотчетни пари на някаква персона нон грата като Кот, без това да направи впечатление на АНС или на британското разузнаване?
— Това не стеснява кръга, защото всеки може да го направи.
— Чий имидж отчаяно се нуждае от подобрение?
— По каква обективна мярка? Това не попада ли в категорията на личните критерии?
— Кой е знаел, че стъклото ще издържи?
— Всеки, който е присъствал на тестовете.
— Май наистина не стесняваме кръга, а? — въздъхнах аз.
— Не са много — съгласи се О’Дей.
— Кой е познавал Джон Кот?
— Може би е бил наблюдаван от доста радари — отвърна с известно закъснение О’Дей.
— От цели шестнайсет години?
Той не отговори.
— Колко шефове на агенции са все още на поста си след шестнайсет години?
Пак никакъв отговор.
— Кой шеф на агенция е все още на поста си след шестнайсет години, нуждае се от укрепване на авторитета си, знае, че стъклото ще издържи, и разполага с безотчетни средства, за да финансира Джон Кот?