— Аз не мога дори да си наема кола. Нямам нито шофьорска книжка, нито кредитна карта.
— Кейси Найс ще пътува с теб. Тя ще шофира.
— Значи и нея ще превърнете в стръв.
— Найс знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.
В крайна сметка детайлното тактическо планиране се изчерпи с прибирането на четката ми за зъби от банята и преписването на последния адрес на Кот, който се оказа къща под наем в самия край на Арканзас — там, където се събират границите с Оклахома, Тексас и Луизиана. Единствената къща на километри наоколо. Кейси Найс отскочи до своята бяла кутия. Когато се появи обратно, черният костюм беше изчезнал, заменен от джинси и кафяво кожено яке. Доста по-подходящо облекло за долния ляв ъгъл на Арканзас, принудих се да призная аз.
Дадоха ни същия самолет. Със същия екипаж. Пропуснах Кейси Найс пред себе си нагоре по стълбата. Това беше най-нормалното нещо на света, когато единият е момиче на двайсет и няколко с плътно прилепнали джинси, а другият не е. Седнах в същото кресло, а тя се настани срещу мен. Този път стюардът знаеше коя е крайната точка на пътуването ни: град Тексаркана с гражданско летище и агенция за коли под наем. Полетът щеше да бъде в посока югозапад, над Джорджия, Алабама и Мисисипи. Една каничка кафе щеше да е достатъчна, освен ако и Кейси Найс не поискаше чаша.
— Шумейкър каза, че знаеш какво си подписала — подхвърлих аз.
— Мисля, че знам — кимна тя.
— А то е?
— Една тяхна теория, която вече познаваш. Двете институции работят заедно, а в бъдеще ще се слеят напълно. Задкулисно, разбира се. Следователно трябва да натрупам опит в такива операции. По-голямата част от кариерата ми все още предстои.
— Участвала ли си в някоя?
— Изобщо не ме е страх, ако имаш това предвид.
— Хубаво е да го знам — рекох.
— А трябва ли да се страхувам?
— Ако сме на открито, ще стоиш поне на два метра от мен, ясно? В най-добрия случай ще се окаже, че Кот няма нищо общо с тая работа. Бил е на риба, когато вашите дронове са прелетели над дома му. А сега се е върнал — в къщата с дълга и права алея за коли, със заредена пушка до кухненския прозорец. Според вълнението, което ще го обземе, първият изстрел може да попадне на два метра встрани от мен, но не и на повече.
— Едва ли си е у дома. Мисля, че вече е в Лондон.
— Но защо той? Другите ми изглеждат по-подходящи.
— Като много млад Дацев е служил в Червената армия. А след разпадането й — в руската, допреди пет години. Розан е напуснал ИОС дори още по-рано, да не говорим за англичанина Карсън, който се е разделил със САС преди цяла вечност. Защо Дацев, Розан или Карсън ще чакат толкова дълго, за да се върнат в бизнеса? Стрелецът в Париж ми прилича на човек, на когото му е трябвала една година, за да влезе във форма. Човек, който отскоро разполага с времето си.
— Въпреки това трябва да се държиш на разстояние два метра. Може да се окаже, че Дацев, Розан и Карсън са си намерили други занимания за известно време. Частни армии или охранителни фирми. Може би са отворили книжарници, но времената са се оказали неподходящи за този бизнес. А може би пенсиите не са им стигали или току-що са ги пуснали от затвора, където са били за други престъпления. И вече са готови да приемат оферти. Кот може да е бил на свободния пазар по-дълго от тях — дори ако това е само една година.
— Значи ще предпочетат него, защото притежава най-голям опит. Сигурна съм, че вече е в Лондон. По тази причина изобщо не ми пука за Арканзас.
И на мен не ми пукаше, поне в началото.
8
Кацнахме в Тексаркана и открихме агенцията за коли под наем в края на дълга редица офиси, всичките свързани с авиационния бизнес. Кейси Найс извади една абсолютно стандартна шофьорска книжка от Мериленд, в която за миг успях да зърна рождената й дата. Оказа се, че е на цели двайсет и осем години. Към книжката прибави и карта „Виза“, издадена от някаква мерилендска банка. В замяна й връчиха куп документи за подпис, а след това и ключовете на един пикап, форд F-150, вероятно най-търсената кола на летището в Тексаркана.
Пикапът беше червен и имаше джипиес, включен на мястото на запалката. Тя вкара адреса на Кот. Машинката започна търсенето, сякаш й трябваше помощта на огромните резерви от местна информация, след което обяви, че разстоянието до там е осемдесет километра. На тръгване се обърнах да погледна летището за последен път и успях да зърна нашия самолет. Напред се простираше истински лабиринт от изпълнени със завои шосета с напъпили дръвчета отстрани.