— От близо година.
— Работи ли?
— Май не.
— Тогава как си плаща наема?
— Нямам представа.
— Виждате ли го да излиза и да се връща?
— Ако се случи да гледам.
— Кога го видяхте за последен път?
— Не съм сигурен.
— Днес? Вчера?
— Не мога да кажа. Не прекарвам много време в зяпане.
— Преди месец, преди два?
— Не мога да кажа.
— Какво кара? — попитах аз.
— Стар син пикап — отвърна той. — Форд, произведен преди много години.
— Чували ли сте стрелба там горе?
— Къде горе?
— В гората. Или на хълмовете.
— Това е Арканзас — сви рамене той.
— Идва ли някой при господин Кот?
— Не мога да кажа.
— Някакви странни лица да се навъртат наоколо?
— Какви странни лица?
— Например чужденци.
— Вие сте първите, които виждам от много време насам.
— Аз не съм чужденец — отвърнах. — Ни най-малко.
— Къде си роден? — попита той.
На това нямах добър отговор. По говора ми можеше да заключи, че съм от Юга. Но имах чувството, че му е все едно дали съм от там или от Ню Йорк, или от Чикаго. Затова му казах истината.
— В Западен Берлин.
Той не каза нищо.
— В семейство на морски пехотинци — добавих.
— Аз съм служил в авиацията и не обичам морските пехотинци — поясни той. — За мен те са фукливи палячовци, яхнали лъскавите си лодки в търсене на слава.
— Не се обиждам — рекох.
Мъжът се обърна към Кейси Найс и започна да я оглежда. От главата до петите и обратно. Бавно и внимателно.
— Предполагам, че ти не си била в затвора — подхвърли той.
— Само защото не са достатъчно умни, за да ме хванат — отвърна тя.
Мъжът се ухили и пъхна език в дупката между зъбите си.
— За какво да те хванат, малка госпожице?
— Трябва да си сложиш нов зъб — отбеляза Кейси Найс. — Тогава усмивката ти наистина ще е хубава. Освен това трябва да разкараш тази пералня от двора си. Според мен е задължително да го направиш.
— Майтап ли си правиш с мен? — изръмжа мъжът и направи крачка напред.
После се извърна да ме стрелне с очи. Отвърнах му с вглъбен поглед, сякаш разполагах с една пета от секундата да реша дали да го накарам да куца за седмица-две, или да го оставя в инвалидна количка до края на дните му.
— Е, надявам се да прекарате добре с приятеля си — рече след миг колебание той, обърна се и изчезна зад къщата, но този път откъм сателитната чиния.
Ние останахме за секунда под слабите лъчи на пролетното слънце, а след това скочихме в пикапа и подкарахме към двете купчини камъни, маркиращи началото на пътеката към къщата на Джон Кот.
9
Пътеката беше малко по-добра от сухо речно корито, но поне не беше права. Не и в началото. Започваше под широк ъгъл от асфалтирания път, после правеше остър завой надясно, преодоляваше малка височина и поемаше наляво, успоредно на дълбоко дефиле. Следваше още един остър завой надясно, после не виждахме нищо. Приведена напред, Кейси Найс се бореше с кормилото, което подскачаше като живо в ръцете й.
— Трябва да си дръпнеш назад седалката — казах аз.
— Защо?
— За да клекнеш долу, ако открие огън. Не знам дали двигателят на тази кола е от желязо или алуминий, но и в двата случая е добро укритие. Разбира се, ако не те гръмне още с първия изстрел.
— Той е в Лондон.
— Само един от тях е там. Останалите трима не са.
— Той е най-вероятният избор.
— Петнайсет години е бил в затвора.
— Но с план. Който или е проработил, или не. Ако е, значи е във форма. Която му е била предостатъчна за Париж. А може да е станал дори по-добър от преди. Представяш ли си? Нещо като свръхчовек.
— Това ли е официалният вътрешен анализ на Държавния департамент? Ако да, по-добре да си гледате паспортите и визите.
Продължавахме да пълзим нагоре към острия завой. Не забелязахме камери. Никой не ни наблюдаваше. От въздуха дефилето със сигурност изглеждаше малко, като драскотина в релефа. Но отблизо беше доста внушително. Дълбоко десетина метра, то приличаше на резка, направена от гигантски нокът. Дъното му беше покрито с натрошени камъни и скални отломки, между които тук-там се мяркаха хилави храсти. Дърветата бяха по-нагоре, по върховете на двата стръмни бряга. Не бяха разлистени напълно, но достатъчно, за да скриват гледката.
— От тук май трябва да продължим пеша — казах аз.
— На два метра един от друг?
— Най-малко.
Пикапът се разклати и спря. Нямаше място за отбиване. Пътеката беше широка колкото него. Което беше добре.
— Ще го чуем, когато се прибира, ако е отскочил да си купи храна — рекох. — Няма как да мине покрай това нещо и ще натисне клаксона.