— Той е в Лондон.
— Ако искаш, остани си в пикапа.
— Не искам.
— В такъв случай вървиш първа. Все едно си търговски агент и продаваш енциклопедии. Той няма да стреля по теб.
— Сигурен ли си?
— Не си го предизвикала.
— Ето, виждаш ли, че все пак знаеш нещо за него?
— Аз ще се движа на двайсетина метра след теб. Ако имаш проблем — викай.
Наблюдавах я как скача от камък на камък по средата на пътеката. Предпазливо, като че ли между тях тече вода, а тя не иска да си намокри краката. Аз я следвах на двайсетина метра. Правех широки, но бавни крачки — стъпвах така, сякаш изкачвах стръмен баир, въпреки че склонът беше умерено полегат. На завоя тя спря и се обърна да ме погледне. Свих рамене и фигурата й изчезна от погледа ми. Заковах се на място и напрегнах слух. Не чух нищо освен скърцането на ситните камъчета под краката й. Отново потеглих напред и ускорих крачка, за да скъся разстоянието помежду ни.
След острия завой започваше дълга права отсечка, която продължаваше успоредно на дефилето и свършваше на нещо като поляна между дърветата. На нея се виждаха неясните контури на къща с тъмна дъсчена обшивка. Като тази на съседа. Зад гъсталаците вляво се мержелееше синьо петно. Може би стар пикап. Разстоянието до там беше около сто метра.
Пред мен Кейси Найс тръгна встрани от пътеката. Крачеше по-бавно, но явно там й беше по-добре. Аз направих същото, но избрах противоположната страна. Не биваше да се превръщаме в обща мишена. Не исках да я улучи някой куршум, предназначен за мен. Или пък предназначеният за нея куршум да убие мен.
Продължавахме да се приближаваме по диагонал. После Кейси Найс стигна до края на поляната и се обърна. Подадох й ръчен сигнал „Спри!“ и тя се закова зад едно дърво. Прекосих пътеката с три големи крачки и застанах на няколко метра от нея.
— Искаш ли да почукам на вратата? — попита тя.
— Мисля, че ще се наложи.
— Дали има куче?
— Ако имаше, досега трябваше да се е разлаяло.
Найс кимна, пое си дъх и тръгна напред. Звукът под краката й се промени — потропването на камъчета по пътеката се превърна в хрущене на чакъл. После тя почука. Очевидно нямаше звънец. При неколкократния сблъсък на кокалчетата й с дървото отекна рязък насечен звук. В града подобно чукане би прозвучало тревожно, но не и в такива затънтени места, където го приемаха за нормално.
Никакъв отговор.
Никакво скърцане на дюшеме, никакво влачене на крака.
Нищо.
Тя опита втори път.
Чук-чук-чук.
Тишина. Къщата беше празна. Никой не ни наблюдаваше, нито хора, нито камери.
Напуснах укритието си и се присъединих към нея. Повечето прозорци бяха със спуснати пердета. През малкото пролуки, които открихме, не се виждаше много. Просто стаи, обзаведени с евтини мебели. Преди доста години. Самата къща представляваше дълга и ниска постройка. Подобна на къщата на съседа и може би строена от същите майстори. Намираше се на площадка от отъпкана пръст, поръсена с малко чакъл. Миналогодишните бурени се пробуждаха — редки и немощни отпред, където постоянно се минаваше, и по-гъсти отстрани. Там те почти покриваха двете пътечки — едната към задната врата, а другата към паркирания наблизо син пикап.
Той наистина беше форд, при това направо древен. Едва ли струваше повече от сто долара. Перфектен за човек, който току-що е излязъл от „Левънуърт“. Леденостуден на пипане, а и наглед отдавна недокосван.
Кейси Найс се оглеждаше за обичайните места, където хората крият резервни ключове. Но тук почти нямаше такива. Край вратата липсваха саксии. Нямаше нито евтини статуи, нито каменни лъвове.
— Ще проникваме ли? — попита тя.
Вече бях забелязал третата пътечка. Почти невидим коловоз в пръстта със стъпкани бурени наоколо — по-малки от останалите и със странно потъмнели листа. Пътечката подминаваше пикапа и продължаваше към дефилето.
— Първо да проверим това — кимнах натам аз.
Тя ме последва през гората. Не след дълго се озовахме в източния край на друго дефиле. Приличаше на онова, което вече познавахме — дълбоко десетина метра дере с формата на гигантска вана. Резултат от разместване на земните пластове. Или от глетчер преди един милион години, пробивал си път към низините бавно, но сигурно, като плуг в полето. Подобно на своя близнак, и това дефиле имаше скални отломки на дъното, които не позволяваха кой знае каква растителност. Дърветата от двете му страни бяха високи, сякаш за да подчертаят дълбочината и дължината на почти отвесните склонове.