Хората изпитват прекален респект към вратите. Наблюдават ги с притеснение, застават близо до тях и като ги ритнат от такова разстояние, едва-едва ги побутват с подметката си.
Не и аз. Предпочетохме задната врата, защото изглеждаше доста по-елементарна от предната, що се отнася до дебелината, пантите и ключалката. А и мястото за засилване беше повече. Трябваха ми три големи крачки. Изминах ги спокойно, без драма. Докато приближавах, бедрата ми се задвижиха бързо, а глезените ми още по-бързо. Това изпълваше избраната за удара пета с огромна сила, която щеше да избие ключалката с лекота — сякаш изобщо не е била там.
Така и стана. Кейси Найс влезе първа. Последвах я в кухнята. Видях плотове и шкафове, метална мивка, хладилник с цвят на авокадо и голяма чугунена печка със заоблени форми. Заприлича ми на автомобил, произведен през петдесетте. Плотовете бяха в миши цвят, а шкафовете — в гаден зеленокафяв.
Въздухът беше сух и застоял, но не миришеше на готвено. Както се казва, няма лук, няма боклук.
— Готов ли си? — попита Кейси Найс и направи крачка към коридора.
— Чакай — спрях я аз.
Исках да се ослушам, за да доловя слабите вибрации, които издава всяко живо същество. Но не долових нищо. Къщата беше притихнала и празна. И някак помръкнала, вероятно защото бе изоставена за прекалено дълго време.
— Аз ще проверя дневната, а на теб оставям спалните — казах.
Тя излезе първа. Коридорът беше облицован с шперплат. Кейси Найс се огледа и пое наляво. Аз се насочих надясно и миг по-късно се озовах в Г-образен хол с трапезария. Добре проектирано помещение с достатъчно пространство, но с твърде много тъмна дървена ламперия. Там, където нямаше тъмно дърво, имаше скучни винилови тапети като в евтин хотел. Мебелировката се състоеше от канапе, отоманка и две кресла. Всичките с кафява дамаска от рипсено кадифе, всичките доста износени. Имаше две масички, но не и телевизор. Никакви вестници и списания, никакви книги. Нямаше телефон. Нито преметнат на облегалката стар пуловер или недопита чаша бира, или угарки в пепелника. Никакви лични вещи. Никакви реални признаци на живот освен едно протрито вдлъбнато място на канапето.
Гласът на Кейси Найс прозвуча някъде отдалече.
— Ричър?
— Да?
— Трябва да видиш това.
Гласът й звучеше особено.
— Какво е то?
— Трябва да го видиш.
Тръгнах по посока на гласа й, влязох в една стая и се изправих срещу себе си.
11
Беше снимка, разбира се. На лицето ми, черно-бяла. Но увеличена до действителните му размери, най-вероятно в някой офис на „Ксерокс“. Заемаше изцяло повърхността на лист А4. Листът беше закрепен на стената с няколко кабърчета. Доколкото можах да преценя, горният му ръб беше на метър и деветдесет и три от пода. Под него бяха закачени и други листове, някои леко застъпващи се и наподобяващи нескопосано подредени плочки за баня: врат, рамене, торс, ръце и крака. Тези части от мен бяха скицирани с черен флумастер, очевидно за да са в тон с фотокопираното ми лице. Насреща се очертаваше фигурата ми в реален ръст — неподвижна, с вдигната глава и здраво стъпили крака в изрисувани до последния детайл обувки, включително връзките.
Изображението ми беше, общо взето, впечатляващо. Майка ми едва ли би се заблудила, но приликата беше очебийна.
От гърдите ми стърчеше нож. Там, където би трябвало да е сърцето. Голям кухненски нож с двайсетсантиметрово острие, потънало почти до половината в дъсчената стена.
— Има и още — обади се Кейси Найс.
Стоеше в някаква ниша, явно предназначена за легло. Преградната стена беше покрита с листове. Всичките засягащи моя милост. Най-отгоре висеше същата увеличена снимка на лицето ми. Под нея ставаше ясно откъде се е появила — от страницата с биографичната справка в армейското ми досие, където в горния десен ъгъл имаше отпечатък от палеца ми. Надолу следваха още много фотокопирани страници, подредени по определен начин.
И старателно подбрани по определен начин.
Това бяха само провалите ми, най-често взети от моите доклади след различни акции. Страниците, на които давах обяснения за пропуски, недоглеждане и рискове с лош край. Цели трийсет страници за Доминик Кол.
Моите провали.
— Коя е била тя? — попита Кейси Найс.