— Значи ще го оставиш на свобода?
Отново добрият стар Сократ.
— Има си органи, които следят спазва ли условията на пробацията.
— Ти си в отлична форма за годините си, Ричър — рече с лека въздишка той. — Без съмнение това се дължи на начина на живот, който си избрал и който ти дава добри възможности да тренираш. Най-вече ходене, предполагам. Специалистите твърдят, че то е много полезно. Част от привлекателността на същия този живот, нали? Безкрайни пътища, слънчеви дни, далечни хоризонти. Нищо общо с градския шум и блъсканица, с наркоманите на всяка крачка. Ти обичаш ходенето. Радваш се на свободата.
— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.
— Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.
Джоун Скаранджело впи поглед в мен, сякаш ме предизвикваше да възразя.
— Особено снайперист, който е толкова откачен, че петнайсет години тренира йога, а после те рисува на стената на спалнята си — добави О’Дей.
Не отговорих.
— За полицейско разследване ли настояваш? — попита той.
— Оставил е пикапа си вкъщи. Значи е имал друг транспорт. Не е било такси, защото в къщата му няма телефон, а мобилните нямат покритие. Било е уговорено предварително, като всичко останало. А това означава хора, които са идвали и са си отивали по онзи път в продължение на месеци. Все някой трябва да е забелязал нещо.
— Но съседът не е.
— Каза така, защото му е било платено. И са го инструктирали.
— Мислиш ли?
Кимнах.
— Нямаше как да не признае, че познава Кот. Обратното би било твърде странно дори за Арканзас. Но са го предупредили да не обелва нито дума за пристигащите и заминаващите. Смени темата в момента, в който го попитах дали не е забелязал наоколо чужденци. Започна да обижда морските пехотинци и да прави гадни намеци на госпожица Найс.
О’Дей се обърна към Кейси Найс и попита:
— Наистина ли?
— Успях да се справя — отвърна тя.
— Какво по-точно каза за морските пехотинци?
— Фукливи търсачи на слава с лъскави лодки.
— Във флота ли е служил?
— Не, във ВВС.
О’Дей кимна разбиращо и отново се обърна към мен.
— Заключения?
— Съседът крие цяла торба пари в гардероба си.
— Небелязани.
— Може би. Но знае кой му ги е дал. Друга част от тези пари са влезли в касата на някой магазин за боеприпаси. Собственикът със сигурност помни на кого е продал хиляда патрона петдесети калибър. Това си е сериозна поръчка.
— Може да е пазарувал от различни търговци.
— Точно така. И да е използвал различни хора за покупките. Колкото повече хора са участвали, толкова повече следи ще оставят. Полетите от и за Литъл Рок и Тексаркана, фирмите за коли под наем, местните бензиностанции, може би глобите за превишена скорост и забранено паркиране, видеозаписите на мобилните полицейски камери, местните ресторанти и мотели… Всички тези неща и места трябва да бъдат проверени. Плюс какво знае съседът.
О’Дей започна да отваря и затваря уста, сякаш репетираше различни отговори. Но в крайна сметка се задоволи с едно „окей“.
— ФБР ще свърши тази работа.
— Нали уж ставаше въпрос за секретен проект?
— Разделяй и владей! — обяви О’Дей. — Ще им раздадем по една малка порция. Важното е да нямат поглед върху общата картина.
— В такъв случай препоръчвам да започнат веднага.
— Няма как да стане преди утре — отвърна той и си отбеляза нещо на лист хартия. — Засега руснаците не са стигнали доникъде. Другарят Дацев се е изпарил яко дим. Британците подозират, че тяхното момче Карсън пътува с наскоро издаден фалшив паспорт. По тази причина търсят хора с нови паспорти, които са ходили до Париж в посочения отрязък от време. С влак, самолет, автомобил или кораб. Списъкът им съдържа почти хиляда имена.
— Къде е бил засечен за последен път Карсън?
— В дома си преди месец. При рутинен обход на патрул от Специалния отдел.
— А Дацев?
— Същата работа, но в Москва, пак преди месец. Разликата е, че никой от тях не е бил проследен до стрелбище с обхват от хиляда и триста метра. Имам лошото предчувствие, че облакът надвисва над нашите глави.
— Карсън и Дацев може да са тренирали в чужбина. На тях не им е било нужно толкова време, колкото на Кот. Той е трябвало да наваксва. Може би на даден етап са ги събрали заедно. На нещо като кастинг преди парижката репетиция. И може би най-добре представилият се е получил поръчката.
— И още куп „може би“ — въздъхна О’Дей.
— Имаме ли снимки?
Той отвори червената папка пред себе си и извади четири снимки анфас, всичките цветни. Побутна встрани едната от тях. Къдрокос мъж със силен загар и простодушна усмивка. Явно Розан, израелецът, който вече беше извън подозрение. О’Дей плъзна към мен останалите три снимки. Първата беше на около петдесетгодишен мъж с бръсната глава, безизразно лице и леко дръпнати тъмни очи. Вероятно имаше малко монголска кръв във вените.