Някакъв клиент през две маси от мен беше разгърнал широко вестника си. Това ми позволи да видя водещото заглавие, от което личеше, че паниката около опита за убийство на президента е преминала. Точно както беше прогнозирала Кейси Найс: утре това ще бъде вчерашна новина. Извършителят е задържан под стража, проблемът е решен, следователно светът може да диша спокойно. Намирах се твърде далече, за да прочета по-ситния шрифт, но бях убеден, че в материала става въпрос за самотен фанатик със странно северно-африканско име, аматьор, откачалка без никакви контакти. Тоест място за тревога няма. Това ще ни даде достатъчно време и пространство за действие.
Изядох закуската и изпих кафето и все поглеждах към дъното на уличката. От поривите на вятъра чадърът над масата ми внезапно се издуваше и после пак увисваше. Наоколо имаше много минувачи. Едни отиваха на работа или излизаха от близката пекарна с франзели в ръце, други разхождаха малки кученца, трети разнасяха поща или дребни пратки. Сервитьорът разчисти масата и ми донесе още кафе. После един друг черен ситроен се появи по уличката и спря пред зелената врата. Пътникът на задната седалка се забави за миг, очевидно за да изслуша репликата „Очакват ви, мосю“, после слезе и се изправи неподвижно на тротоара. Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, гладко избръснат, с къса и старателно сресана прошарена коса. Носеше шалче около врата, бежов шлифер „Бърбъри“ и панталон от мека сива материя, вероятно от Савил Роу. Беше с излъскани до блясък английски обувки в кестенов цвят.
Това трябва да е руснакът, рекох си аз. Никой британски оперативен агент не би се облякъл по този начин, освен ако не се пробва за роля в някой филм с Джеймс Бонд. А за радост на апаратчиците съвременна Москва беше пълна с магазини за луксозни стоки. Колата му включи на заден и изчезна. Той остана миг-два пред зелената врата, а после също като мен й обърна гръб и се насочи към кафенето. Огледа клиентите бързо, но внимателно. Заключенията му очевидно бяха правилни, защото се насочи право към мен.
— Вие ли сте американецът?
Въпросът беше зададен на английски.
Кимнах и казах:
— Очаквах, че британецът ще се появи преди вас.
— Аз пък не — мрачно отвърна той. — Кой е луд да тръгне посред нощ като мен! — Протегна ми ръка и се представи: — Евгений Хенкин. Радвам се да ви видя, сър. Може да ме наричате Юджийн. Това е английският еквивалент на името ми. Или за по-кратко Джийн, ако ви харесва повече.
— Джак Ричър — отвърнах аз и стиснах ръката му.
Той се настани на стола вляво.
— Е, какво мислите за тая гадост?
Дикцията му беше добра, а акцентът неутрален. Нито английски, нито американски. По-скоро някакъв международен микс, който новият ми познат владееше перфектно.
— Мисля, че някой от нас има сериозен проблем — отвърнах. — Вие, аз или британецът.
— От ЦРУ ли сте?
— Бивш военен — казах аз. — Преди време арестувах нашия човек. А вие? ФСБ или СВР?
— СВР — отвърна той. Службата за външно разузнаване. Като ЦРУ, френското ГДВС или МИ6. — Но в общи линии всички сме КГБ — добави новият ми познат. — Старо вино в нови бутилки.
— Познавате ли Дацев?
— Може да се каже.
— Колко добре?
— Бях му водещ офицер.
— В КГБ? — вдигнах вежди аз. — Казаха ми, че е служил в съветската армия, а после и в руската.
— Формално, да. От там е получавал заплатата си. Когато изобщо я е получавал. Но човек, който стреля толкова добре? По-разумно е да се използва другаде.
— За какво по-точно?
— Да убива онези, които искахме да умрат.
— Но вече не?
— Обичате ли футбола? — попита Хенкин.
— Не особено — признах аз.
— Най-добрите играчи получават най-атрактивните оферти. Днес са бедняци в някое затънтено село, но утре могат да стана милионери в Барселона, Мадрид, Лондон или Манчестър.