— Може и да не е Кот — обадих се аз. — Затова трябва да държим очите и ушите си отворени. В случая предубежденията са най-големият ни враг.
— Очите и ушите ми са толкова отворени, че мозъкът ми всеки момент ще изтече — отвърна Бенет. — Но въпреки това мисля, че не е Карсън. Може да се окаже Дацев…
— Ако е така, значи онази стрелба не е била репетиция и сега само си губим времето — отсече Хенкин. — Дацев е твърде арогантен, за да доказва качествата си пред когото и да било. Ако е стрелял той, значи е ставало дума за един удар и толкова. Не е улучил франсето заради здравината на предпазното стъкло. Значи пак си губим времето, защото следата отдавна е изстинала.
Сервитьорът се върна с кафето и закуската на Бенет, а пред мен сложи трета голяма чаша. Отсреща се появи миниван в цветовете на градската жандармерия, който спря пред зелената врата. От него слезе мъж със синя униформа и фуражка, който почука и зачака. Минута по-късно му отвори жена в домашно облекло и между тях се проведе кратък и объркан разговор. „Идвам за тримата чужденци“, каза вероятно жандармеристът, на което жената вероятно отговори: „Още не са се настанили“. Униформеният отстъпи крачка назад и се озърна в двете посоки. Бутна фуражката си към тила и се почеса по главата, след което ни огледа бавно като на забавен каданс. Благодари на жената и тръгна към кафенето. Видях как отхвърли колебанията дали сме, или не сме неговите хора и реши да се пробва директно. Изправи се пред масата ни и обяви на френски:
— Най-напред трябва да се отбием в участъка.
Грубоватият парижки говор на простолюдието — еквивалент на бруклинското наречие в Ню Йорк или на лондонското кокни. Но в него нямаше чар, защото изстреля думите намусено и през зъби, сякаш раменете му бяха притиснати от тежестта на несправедливия свят.
— Казва, че първо трябва идем в полицията — преведе Бенет.
— Разбрах — отвърна Хенкин.
Аз си замълчах.
В крайна сметка Хенкин плати за всички ни с чисто нови евробанкноти, които може би бяха истински, а може би не. Изправихме се едновременно, изтупахме дрехите си от трохите и последвахме ченгето към минивана. Слънцето вече беше доста по-високо в небето, синьо като яйце на дрозд. Топлината му бе загряла раменете ми, но поредният порив на вятъра я издуха. Скъпият шлифер на Хенкин се уви около коленете му, ала миг по-късно вятърът утихна и топлината ни придружи чак до дебелата сянка на уличката.
Качихме се в минивана. Бенет пръв, следван от Хенкин, и накрая моя милост. Обзе ме странна лекота. Почувствах се като войник на пост, който очаква края на дежурството си и в главата му се въртят съблазнителните картини на бар или клуб с хубави жени.
15
Полицейският участък, в който ни откараха, не беше истински полицейски участък. Нямаше нищо общо с мястото, където почтените граждани ходят да се оплакват за изчезнала котка или откраднат портфейл. Приличаше по-скоро на разузнавателен бункер с анонимна сива врата в дълга редица държавни учреждения. Намираше се на Левия бряг, непосредствено до Националното събрание — Капитолия на Франция, така да се каже. Зад сивата врата започваше стръмно стълбище, по което слязохме два етажа по-надолу. Озовахме се в подземен лабиринт от стаи с ниски тавани, боядисани в сиво и застлани със сив линолеум. Обект на ГДВС, отгатнах аз с надеждата, че спестените от обзавеждане пари се харчат за смислени неща.
Въведоха ни в нещо като заседателна зала без столове.
Върху дълга маса бяха подредени дванайсет лаптопа, отворени под един и същ ъгъл и показващи едно и също нещо на екраните си — анимирани скрийнсейвъри на Police Nationale. Някакви топчета прекосяваха бавно екраните, блъскаха се във всичките им ръбове и отскачаха. Като в онези автомати с жетони от детството ми, на които играех пинг-понг. Зад нас се появи дребна жена на четирийсет и пет-шест, с мека тъмна коса и умни черни очи. При други обстоятелства може би щях да я покани на вечеря. Но изобщо не бях удостоен с поглед.
— Досиетата ни вече са дигитални — обяви тя, без да се обръща конкретно към никого. — Започнете отляво надясно и скоро ще научите всичко, което ние знаем.
Последвахме съвета й и се струпахме пред първия екран. Хенкин почука тъчпада с идеален нокът. Може би ходеше на маникюр. Скрийнсейвърът изчезна и на негово място се появи видеозапис. Реших, че е репортаж на живо на някоя голяма телевизия. Президентът държеше реч, застанал пред някакви широки мраморни стъпала. Зад него се развяваха френски знамена. Блиндираните панели почти не се виждаха. Микрофоните му представляваха няколко малки черни пъпчици на края на извити стъбла, поникнали от катедрата пред него. По качеството на звука си личеше, че са насочени директно към гърдите, гърлото и устата му и не предават страничните шумове. Но микрофоните на телевизионния екип ги улавяха — приглушената глъчка на тълпата и тътена на уличното движение. Самата реч беше наситена с клишета — как прогресът все още е възможен и как двайсет и първи век би могъл да бъде векът на Франция. Разбира се, при провеждане на правилната политика, която по една случайност беше неговата. В един момент се препъна в някаква дума и замислено погледна високо вляво. После наведе поглед към микрофоните. Точно три секунди по-късно погледът му отново се измести наляво, към нещо по-близко, и той пак заекна. След още две секунди тялото му изчезна под цяла купчина мъже с тъмни костюми и слушалки в ушите, които го извлякоха настрани. Приличаха на гигантска костенурка, която се движи бързо.