Нокътят на Хенкин отново влезе в употреба. Той върна записа до първото заекване на президента и погледа му нагоре вляво.
— Видял е пламъка от дулото. Няма какво друго да бъде. — После, три секунди по-късно: — А това е куршумът, улучил блиндираното стъкло.
Не чухме изстрел. Някой голям експерт по дигиталните записи вероятно би могъл да изолира пукота, но това нямаше значение за нас. Всички вече знаехме, че е било стреляно с пушка.
— Достатъчно ли видяхме? — попита Хенкин.
Бенет кимна, аз не казах нищо. Хенкин чукна по тъчпада и на екрана се появи карта на Париж. Червена стрелка, маркирана с буквата А, сочеше стъпалата пред Дома на инвалидите, а друга, маркирана с Б, беше доста по-далече — сред плетеницата от малки улички, близо до булевард „Сен Жермен“. Върховете на двете стрелки бяха свързани с тънка червена линия, под която беше изписано: 1273 м.
— Домът на инвалидите е някогашна военна болница — обади се Бенет.
— Знам — кимна Хенкин. — Която днес е паметник, и то доста внушителен.
Логично място за важна политическа реч. Емоционално значимо, с голяма открита площ отпред, за да побере една прилична тълпа слушатели, но не чак толкова голяма, за да се получи неловко, ако дойдат малко хора. И в двата случая имаше предостатъчно място за подвижните телевизионни станции с техните сателитни чинии. Стрелката близо до булевард „Сен Жермен“ със сигурност локализираше жилищната сграда. Един наистина далекобоен изстрел от изток. Куршумът бе прелетял над ниски сгради и много открити пространства, почти успоредно на реката и насочен към място на не повече от 900 метра от там, където се намирахме в момента. Много близо до всеки, който има нещо общо с правителството.
Хенкин кликна върху някаква икона и на екрана се появи снимка на президентската катедра с блиндираните стъкла отстрани. Беше солидна, вероятно сглобяема. Почти невидимите панели бяха високи два и двайсет и широки метър и двайсет. Дебелината им положително беше дванайсет-тринайсет сантиметра. Поставени бяха на известно разстояние от катедрата. Приличаха на стените на гигантска телефонна кабина.
— Окей? — вдигна глава Хенкин.
Бенет кимна, а аз не казах нищо. Руснакът кликна на следващата икона, която се оказа снимка в близък план на попадението в стъклената преграда. То не беше нищо повече от малка бяла люспа с тънки пукнатини наоколо, дълги два-три сантиметра, които бягаха встрани като паешки крачета. Хенкин отвори още няколко постепенно увеличаващи се снимки в близък план, които завършваха с една, направена през електронен микроскоп. На нея дупката изглеждаше като Големия каньон въпреки твърденията на автоматично нанесената информация, че става въпрос за люспа с дебелина, по-малка от два милиметра. Накрая отново се появи първата снимка, но вече анимирана с помощта на същата телевизионна технология, която се използва при спортните програми — кадърът замръзва, а след това се завърта, за да бъде видян от друг ъгъл. Същото се случи и на екрана — в един момент гледахме люспата почти странично, а после кадърът се смени, позволявайки оглед и малко по-отвисоко. Това трябва да бе зрителната линия на стрелеца през телескопичния мерник на снайпера от терасата на апартамента, отстоящ на близо 1300 метра.
В нормалния си размер люспата беше трудно различима, но после върху снимката кацна една яркочервена точка, придружена от извити тънки чертички, измерващи разстоянието между попадението и ръбовете на панела. Малко над петдесет сантиметра от левия ръб и малко над седемдесет сантиметра от горния.