Жената с лаптопите пълзеше на колене към трапезарията. Главата й беше наведена, а от устата й излитаха стенания вместо писъци. Старото ченге със синята униформа стоеше като вкопано на мястото си до вратата, изложено от кръста нагоре. Което беше окей, защото бях сигурен, че стрелецът едва ли ще се мотае още дълго наоколо. Не и в центъра на Париж. Надигнах се на колене и надникнах през балюстрадата, за да засека мястото, откъдето беше проблеснал изстрелът. Затворих очи и го видях отново: вляво от старата болница, дори оттатък нея, таванското прозорче на шестетажна сграда.
Отворих очи и проверих. Или беше на булевард „Латур-Мобур“, или на съседната улица. Сив мансарден покрив с неизбежния овален прозорец в стил боз-ар, ограден от каменни орнаменти. Може би на хиляда и петстотин метра. Седемнайсет минути пеша с умерена крачка. Завъртях се, сграбчих жената с лаптопите, която все още беше на колене, и я повлякох през трапезарията, салона, коридора и вестибюла, а после надолу по стълбите до вътрешния двор и от там на улицата.
Не тръгнах към Дома на инвалидите, защото нямаше смисъл. Снайперистът отдавна си беше заминал. Всяка загубена минута там щеше да е спечелена за него. В далечината се разнесе вой на сирени — типично френското бийп-боп, което явно все още беше в употреба. Вой на много сирени. Въпросът беше накъде се е отправил той. Не на север и не с кола. Заради сирените. Мостовете на Сена сигурно вече бяха блокирани. Единственото измъкване от тях беше реката. Но ченгетата имаха и катери. Следователно снайперистът щеше да потегли пеша — на юг, на запад или на изток. Но не на югоизток, защото там се намираше гара „Монпарнас“, а полицията щеше да наводни местата за обществен транспорт веднага след като блокира мостовете. По същата причина той щеше да избягва и метрото. В момента беше на повърхността, придвижваше се пеша, вероятно по уличката край Военното училище, която след двеста-триста метра щеше да го изведе или на авеню „Ла Мот-Пике“, или на „Лоуендал“.
Поех по улица „Севър“. Без да тичам, защото щях да привлека вниманието на ченгетата, но с достатъчно големи крачки и още по-голяма решителност. Във всеки случай се движех далеч по-бързо, отколкото би си позволил снайперистът. Той вероятно щеше да се разхожда, без да бърза за никъде. Олицетворение на самата невинност. Но как щеше да носи оръжието си? Не съм чувал за разглобяема пушка 50-и калибър. Разглобяването може да стане само с оксижен. Дължината на повечето от тях надхвърля метър и половина, а теглото им надвишава петнайсет килограма. В персийски килим? В топ плат? Или вече я беше скрил някъде?
Завих по булевард „Гарибалди“. Според изчисленията ми снайперистът беше някъде на около триста метра диагонално пред мен, с идеята скоро да ми пресече пътя. По тази причина ускорих крачка и след три минути излязох на улица „Кроа-Нивер“, която се явяваше продължение на авеню „Лоуендал“. Това означаваше, че след една доста дълга отсечка ще изляза на „Комерс“, която пък беше продължение на „Мот-Пике“. Онзи трябва да бе поел по една от тях, на югозапад, към сърцето на Петнайсети арондисман, където всичко беше мирно и тихо.
Избрах първата пряка, тъй като прецених, че авеню „Лоуендал“ все пак ще бъде по-удобно от „Мот-Пике“ — главно защото между него и най-интензивно виещите сирени откъм Айфеловата кула ще е огромната маса на Военното училище. Ускорих крачка, отправил поглед в сивеещата далечина. Миг по-късно се сблъсках с някакъв дребен човек, който бързаше в обратна посока. Просто го видях късно. Останах с впечатлението, че е азиатец, може би виетнамец, доста възрастен за енергичната си походка. При сблъсъка усетих тялото му жилаво, стабилно и изненадващо тежко.
Забавих ход, давайки му възможност да отскочи назад. Надявах се да остане на крака, за да му се извиня и да продължа пътя си с минимално забавяне. Но той не отскочи, а сграбчи с две ръце якето ми и започна да го тегли надолу — сякаш коленете му изведнъж бяха омекнали. Олюлях се, направих колеблива крачка напред, внимавайки да не го настъпя. Той обаче ме блъсна в обратна посока, залепи се за мен и започна да ме изтласква към бордюра.
А после ме удари.
Дясната му ръка пусна якето ми и пръстите му се свиха в юмрук, който се стрелна към слабините ми. Това можеше да ми причини проблем, но аз все пак успях да се извъртя и ударът попадна в бедрената ми кост. Което не означаваше, че не ми причини болка, защото явно засегна някакъв нерв. За миг целият ми крак изтръпна чак до глезена. Азиатецът явно усети това и отново започна да ме блъска към бордюра с цялата тежест на тялото си. Усетих интензивния трафик буквално с гърба си. Тясна парижка улица, средна скорост около петдесет, девет от десет шофьори с извадени мобилни телефони.