Човекът се замисли за момент и попита:
— По „Ла Рокет“ ли?
— Чак до края — кимнах аз. — Спираш на входа и чакаш.
— Слушам, сър.
Скаранджело се обърна да ме изгледа въпросително, но очите й спряха по-ниско, върху рамото на якето ми. Червеникавосивото петно беше станало кафяволилаво, а при по-внимателно взиране се виждаха и бели люспици.
— Какво е това?
— Останките от човек, когото познавах.
— Отвратително!
— Ето това е суров материал.
— Трябва ти ново яке.
— Това е ново.
— Изхвърли го. Ще ти купим друго, още сега.
— Самолетът чака — напомних й аз.
— Е, няма да отнеме много време.
— Това е Франция — въздъхнах аз. — Което означава, че нищо от изложеното в магазините няма да ми става.
— Къде отиваме?
— Преди да си тръгна, трябва да свърша нещо.
— Какво?
— Да се поразходя.
— Къде?
— Ще видиш.
Прекосихме Сена по моста „Аустерлиц“, завихме наляво и се насочихме към паметника. Движехме се бързо въпреки трафика. Сякаш шофьорът използваше сигнални светлини и сирена, макар че не правеше нищо такова. Паметникът беше в средата на един претъпкан с автомобили кръгъл площад, наречен „Бастилията“, който по нищо не се отличаваше от останалите претъпкани площади в Париж. Четвъртият от десетте му изхода беше улица „Ла Рокет“, която водеше на изток и свършваше точно пред входа на гробищата.
— „Пер Лашез“ — каза Скаранджело. — Тук са погребани Шопен и Молиер.
— А също така Едит Пиаф и Джим Морисън — добавих аз. — Онзи от „Дорс“.
— Нямаме време за забележителности.
— Ще ни отнеме съвсем малко време.
Шофьорът паркира встрани от портала и аз слязох.
Скаранджело ме последва. Имаше павилион, където продаваха карти, върху които бяха отбелязани гробовете на великите личности. Нещо като Холивуд с именията на звездите. Поехме по широка алея, посипана със ситни камъчета. После завихме наляво, а след това надясно покрай същински мавзолеи и паметници от бял мрамор. Придвижвах се по спомен, останал от една мрачна зимна сутрин преди много години. Крачех бавно и често спирах да се оглеждам. Накрая стигнах до мястото, което в момента представляваше поляна с току-що поникнала свежа пролетна трева, надупчена от надгробни камъни. Или по-скоро плочи, широки и ниски. В крайна сметка открих тази, която търсех. От светъл мрамор, почти недокоснат от времето. С кратък и стегнат надпис: Жозефин Мутие Ричър (1930–1990). Един живот, продължил шейсет години. Аз се бях появил точно по средата му. Застанах неподвижно, с отпуснати ръце. С кръвта и мозъка на друг човек върху якето си.
— Роднина? — попита Скаранджело.
— Майка ми — отвърнах.
— Защо е погребана тук?
— Защото се е родила в Париж и умря в Париж.
— Затова ли познаваш града като петте си пръста?
Кимнах.
— От време на време идвахме тук. А когато баща ми умря, тя се пресели за постоянно в Париж. Живееше на авеню „Рап“, от другата страна на Инвалидите. Идвах да я видя, когато можех.
Скаранджело кимна и замълча. Може би в знак на уважение. Стоеше толкова близо до мен, че раменете ни се докосваха.
— Как изглеждаше? — прошепна най-сетне тя.
— Дребничка, тъмнокоса, но със сини очи. Много женствена и голям инат. Общо взето, беше щастлива. Винаги гледаше на нещата откъм светлата им страна. Пристигаме в някоя скапана военна база, а тя се усмихва и възкликва: „Новият ни дом е прррелест!“. С френски акцент, разбира се.
— На шейсет. Млада е починала — каза Скаранджело. — Съжалявам.
— Получаваме толкова, колкото ни е писано — отвърнах. — Тя не се оплакваше.
— От какво умря?
— От рак на белите дробове. Много пушеше. Ами… французойка.
— Намираме се в „Пер Лашез“.
— Знам.
— Исках да кажа, че не всеки може да бъде погребан тук.
— Естествено. Иначе щеше да е претъпкано.
— За какви заслуги?
— За службата й по време на войната.
— Коя война? — попита тя и отново се втренчи в надписа на надгробната плоча.
— Втората световна.
— Но тя е била едва петнайсетгодишна в края й.
— Времената са били такива. Отчаяни.
— Какво е направила?
— Участвала е в Съпротивата. Помагала е на пилоти от съюзническите сили, свалени над Холандия и Белгия, да се измъкнат на юг, през Париж. Като част от широка мрежа. Нейната задача е била да ги придружава от една железопътна гара до следващата и да ги изпрати невредими.
— Кога?
— През по-голямата част от четирийсет и трета. Изпълнила е общо осем мисии.