— Вечерта е прекрасна, а ходенето пеша е полезно.
Излязохме през един от многобройните портали на Форт Браг и се озовахме в реалния свят. Или поне в някаква негова версия — на тясно шосе в Северна Каролина, край което се нижеха постройки в съответствие с вкусовете и финансовите възможности на мъжете и жените в униформа. Заложни къщи, заведения за бързо хранене, автокъщи, магазини за джиесеми с предплатени карти и стоки „за един долар“, зали за видеоигри, всевъзможни кръчми и барове. Два много бавни и мъчителни километра, след които магазините и заведенията се поразредиха, заменени от празни терени и горички.
Пикапът продължаваше напред — не бързо, но безотказно. Завихме надясно и потънахме в пустошта. Кейси Найс очевидно знаеше къде отиваме.
— Не ти ли е гадно, че Кот злорадства за грешките, които си допуснал? — попита тя.
— Ни най-малко — отвърнах. — Те са публично достояние.
— Аз бих се безпокоила.
— Засега мачът е едно на нула за мен. Нека си злорадства.
— Благодарение на внезапния вятър.
— Роден съм с късмет.
— Освен това си се оказал от правилната страна.
— И това също.
— Умишлено?
— По-скоро по навик. Което е някаква форма на умишлено.
Между дърветата в далечината проблеснаха светлини. Не след дълго приближихме паянтова постройка сред малка полянка, където бяха разпръснати множество маси и столове. От комина излиташе дим, прорязван от ярки искри. Във въздуха се носеше приятната миризма на печено месо.
— Добре ли е? — попита Кейси Найс.
— Обичам такива места — отвърнах.
Започна процедурата по намаляване на скоростта, която включваше яко напомпване на спирачния педал. Бракмата неохотно се подчини на усилията й, стигна до полянката и спря. Тя завъртя ключа и го измъкна. Двигателят продължи да работи около минута, после се разтресе и угасна. Измъкнахме се от кабината и си избрахме маса. Заведението нямаше име, липсваше и меню. Предлагаше месо, хляб и печен боб, плюс три вида бутилирани безалкохолни. Картонени чинии, пластмасови вилици, книжни салфетки. Не приемаха кредитни карти. Имаше една-единствена сервитьорка, която изглеждаше като прогимназистка. Дотук добре.
Поръчахме ребърца с хляб за нея и свинско печено с боб за мен, както и две бутилки кока-кола. Небето беше ясно, обсипано със звезди. Въздухът беше хладен, но не и студен. Половината маси бяха вече заети. Извадих празното й шишенце за хапчета и го оставих на масата с етикета надолу.
— Прибери си хапчетата обратно — рекох. — Да не се мърсят в джоба ти.
Тя го гледа известно време, без да го докосва, после измъкна от джоба си хапчетата. Седем на брой. Доста по-малко от преди. Издуха прахта от тях, отвори шишенцето и ги пусна вътре.
— Кой е Антонио Луна? — попитах.
— Един приятел. Викам му Тони Луната.
— Колега?
— Не, просто познат.
— Който ти предлага празно шишенце точно когато ти трябва?
Тя не отговори.
— Или който симулира определени симптоми и ти дава рецептите само защото не можеш да отидеш при доктора в службата си?
— Какво ти влиза в работата?
— Окей, няма да питам повече — отвърнах.
Тя прибра шишенцето в джоба си и добави:
— Нищо ми няма.
— Радвам се.
После храната пристигна и аз забравих за всякакви хапчета, законно придобити или не. Бобът си беше боб, а кока-колата — кола-кола. Но месото беше сензационно. Никога досега не бях ял подобно нещо и изведнъж изпитах чувството, че вече за нищо на света не бих подминал това безименно заведение насред горите на Северна Каролина. Очевидно и Кейси Найс беше на същото мнение. Тя изсмукваше месото от ребърцата си, облизваше устни и се усмихваше. Дотук всичко беше чудесно. Но после телефонът й звънна.
Тя избърса пръстите със салфетка и отговори. Послуша малко, после прекъсна линията.
— Трябва да се връщаме — каза тя. — В Лондон се е случило нещо.
22
Един човек беше умрял. Това не беше кой знае каква новина, тъй като в Лондон живеят над осем милиона души, а смъртността в Обединеното кралство надхвърля девет на хиляда годишно. Което означава, че всеки божи ден близо двеста лондончани се представят пред Създателя. Умрели от старост, от свръхдоза, от дегенеративни заболявания, от десетки видове рак, катастрофи, пожари, самоубийства, инфаркти, тромбози и мозъчни удари. Беше си в рамките на нормалното.
Но не е толкова нормално да те прострелят в главата с мощна пушка.
Поехме обратно към Форт Браг с древното разнебитено бронко. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело ни очакваха в заседателната зала на втория етаж. Фактите изложи Шумейкър. На територията на Лондон действала голяма и добре организирана албанска банда начело с прочутия Карел Либор — много богат, много брутален и преуспяващ в бизнеса с дрога, жива плът и оръжие. И, подобно на повечето богати и преуспяващи главатари на банди, адски параноичен. Охранявала го цяла армия бодигардове, не тръгвал никъде без предварителна проверка и обезопасяване на маршрута. Бил плътно пазен дори по пътя от вратата на дома си до колата. Което все пак не го бе спасило от попадението на куршум 50-и калибър, изстрелян от разстояние близо хиляда метра.