Преминахме през металдетектора боси, разсъблечени и с опразнени джобове. После тръгнахме през нещо, което приличаше на мол. Там си купих кафе, а тя плодов сок. Пътуваше с куфарче на колелца, преметнала на рамо нещо средно между дамска чанта и пазарска торба. Така приличаше много повече на обикновен пасажер, отколкото аз. Изчакахме известно време на металните пейки и накрая влязохме в самолета — след като всички с обикновено пространство за краката се бяха качили. Нашите седалки бяха като техните, а по-широкото място отпред щеше да свърши работа на нея, но не и на мен. Е, ако здраво притиснех опашната си кост към облегалката, сигурно можех да разгъна колене на малко повече от деветдесет градуса. Но нищо повече.
Пилотът обяви, че полетът ще продължи шест часа и четирийсет минути.
Два часа по-късно, след като ни нахрани и напои, обслужващият персонал усили отоплението. За да ни приспи с тайната мисъл, че така ще ги оставим на мира. Чух това с ушите си при размяната на няколко реплики между тях. Само че не му казваха „приспиване“, а „успиване“. За мен беше без значение, тъй като бях спал и в по-неудобно положение. Възглавничката за глава на облегалката имаше малки подвижни крилца, между които нагласих главата си, сякаш бяха стереослушалки. После затворих очи.
— Вземам хапчетата, когато съм изнервена — каза Кейси Найс.
Отворих очи.
— Помагат ли?
— Да.
— Колко ти останаха?
— Пет.
— Снощи по време на вечерята бяха седем.
— Броил си ги?
— Неточно, просто ги забелязах — жълти и малки. Седем.
— Едното взех снощи, а второто — тази сутрин.
— Защото си била нервна?
— Да.
— По каква причина?
— Обобщавах брифингите.
— Сега нервна ли си?
— Не.
— Благодарение на хапчето от сутринта?
— О, въздействието му мина. Но се чувствам добре.
— Това е хубаво — кимнах. — Защото още сме в лесната част.
— Знам.
— А докторът на Тони Луната не се ли безпокои, че състоянието му не се подобрява?
— Някои хора вземат такива хапчета години наред, а други — цял живот.
— И с теб ли ще стане така?
— Не знам.
— Какво друго те изнервя?
Тя помълча известно време.
— Залозите, предполагам. Единствено те. Адски са високи. Не можем да позволим това да се случи отново, нали?
— Кое?
— Единайсети септември.
— Ти на каква възраст беше?
— В пубертета.
— Тогава ли реши да постъпиш в ЦРУ?
— Мечтаех си за нещо голямо. Но инициативата не беше моя. Привлякоха ме веднага след като завърших.
— Къде си учила?
— В Йейл.
Така си и знаех. Йейл беше малко или много забавачницата на ЦРУ. Както Кеймбридж е забавачницата на МИ6. На терорист, който си търси мишени, му стига да се порови в списъка с випускниците на тези два университета. Или да взриви бомба на среща на състуденти.
— Трябва да си била доста умна, за да те приемат в Йейл.
Тя не отговори.
— И си работлива, нали? — добавих.
— Давам всичко от себе си.
— А внимаваш ли, отваряш ли си очите на четири?
— Винаги.
— Освен това си платила двайсет и два долара за моторизиран транспорт.
— Това пък какво общо има?
— То означава, че си малко нестандартна — последното от четирите изисквания, за да си добра в професията си. А ти ги покриваш. Това е, което ни трябва: умни хора, които работят упорито, обръщат внимание на всичко и имат нестандартно мислене.
— Имали сме такива и на десети септември.
— Не, нямахме, наистина нямахме. Както не сме имали армия през четирийсет и първа. Имали сме изостанали хора, които са действали старомодно. Но сме напреднали много бързо. Точно както ти сега. Единайсети септември няма да се повтори.
— Не можеш да го кажеш.
— Току-що го казах.
— Няма как да знаеш.
— Не е нещо, за което си струва да гълташ хапчета. Просто работи добре, обръщай внимание на детайлите и продължавай да мислиш. Това е всичко, което можеш да направиш. И не само ти, разбира се. Има още хиляди като теб, точно толкова добри, точно толкова упорити в работата си, точно толкова внимателни.