В центъра на парка имаше хубава тухлена къща с еркери, фронтони, стръмен начупен покрив и стотици прозорци от блестящо оловно стъкло. В елизабетински стил. А може би беше негова добра имитация от викторианската епоха. Около къщата имаше широка ивица златист чакъл, отвъд която се простираше зелена морава. Всичко беше много изчистено и елегантно, но в крайна сметка по-корпоративно от една дзен градина.
Моравата беше оградена от висок тухлен зид с правоъгълна форма. Той обикаляше къщата отвсякъде, но на далечно разстояние. Несъмнено беше издигнат заради нея, но гледана отвътре, моравата изглеждаше много обширна. Части от парчето пица бяха извън зида. Оттам нататък се разстилаше Лондон, който го притискаше от две страни.
— Това ли е? — попитах.
— Да — кимна Кейси Найс. — Казва се Уолъс Корт и векове наред е бил обитаван от фамилия Дарби. Къщата е строена през шестнайсети век, а оградата по-късно, през деветнайсети. Сега е конферентен център.
Кимнах. Поредното старо имение, щастливо и самодоволно преди два века, но може би с по-голям късмет от предишното. Собственикът му през викторианската епоха вероятно е усещал какво предстои да се случи. Може би е бил инвеститор в строежа на железницата. И по тази причина е издигнал зида. Да държи света на разстояние. Предполагам, че му се е получило, поне за още стотина години, по доста поносим начин. Докато не е била построена магистралата. Но след появата й живеенето в имението явно бе станало невъзможно. Фамилията най-после се бе предала и се бе изнесла. Домът се бе превърнал в бизнес център, където шумът кара хората да се чувстват по-ангажирани и по-енергични.
— Това не ми прилича на място, подходящо за среща на Г-8 - рекох.
— Не е — съгласи се Кейси Найс. — Имало доста възражения. Обикновено търсят нещо по-изолирано и не в предградие, а сред природата. Но британците настоявали. Било близо до Олимпийския парк или нещо подобно. Всъщност никой не е наясно с истинските причини.
Останахме дълго време в таксито. Не е същото, когато наоколо дебне снайперист. После си поехме дъх и слязохме за по-подробен оглед. Зидът беше висок към два и осемдесет, як и солиден. Орнаментиран и укрепен с контрафорси. Сигурно бе струвал цяло състояние. Беше глътнал поне един милиард тухли. С толкова тухли можеше да бъде построен цял град. Отново си помислих за викторианеца. Господин Дарби от далечното време, когато са прокарвали железницата. Вероятно е бил с брада или дълги извити бакенбарди. Страшен инат. По-лесно щеше да му е да си вдигне чукалата и да си купи остров.
В зида имаше само една порта — отпред. От ковано желязо, боядисана в черно, с няколко позлатени листа, разпръснати по нея. Точно срещу входа на къщата, до която се стигаше по много дълга права алея. Всичко това правеше мястото не чак толкова страшно за такава среща. Да, беше нетипично, но не и самоубийствено. Докарваш армията, подреждаш пехотинците в пълно бойно снаряжение пред зида на десетина метра един от друг, а единствения вход поверяваш на спецчастите. По този начин елиминираш 99 процента от конвенционалните заплахи. Някое блиндирано хъмви може би щеше да успее да проникне през тухления зид, а може би не. Но това нямаше как да се стане с по-малко превозно средство. Разбрах защо тайните служби на осем държави бяха одобрили това място. Защото го бяха приели за достатъчно сигурно.
Засега.
До началото на срещата оставаха почти три седмици, но подготовката вече беше започнала. Това беше ясно. В далечината разтоварваха някакви микробуси. На портата дежуреше полицай, който ни наблюдаваше внимателно. Не беше любезно лондонско ченге с висока шапка. Беше як широкоплещест мъж с кевларена жилетка и картечен пистолет „Хеклер и Кох“.
— Гледа ни — прошепна Кейси Найс.
— Това му е работата — отвърнах.
— Не можем просто да си тръгнем. Това би било подозрително поведение.
— Тогава да идем да си поговорим с него.
Поех със спокойна крачка към портата. Спрях на почетно разстояние, демонстрирайки онзи език на тялото, който е познат на всеки и който гласи: Не давай повод за безпокойство на онзи, който държи оръжие.
— Надявахме се да влезем — подхвърлих.
— Наистина ли, сър? — отвърна мъжът.
Местен акцент, равен глас, неутрално „сър“. Сякаш искаше да каже: Длъжен съм да използвам тази дума, но не влагам никакъв смисъл в нея.
— Предполагам, че съм подведен — добавих. — Пътеводителят ми е доста стар.
— Какъв пътеводител? — попита той.