— Останал е от баща ми, а той може би го е получил от своя баща. Нещо като семейно наследство. В него пише, че в определени дни човек може да дойде и да разгледа имението срещу билет от шест пенса.
— По-добре го продайте на някой антиквар.
— Предполагам, че шестте пенса са станали доста повече с инфлацията.
— Това място не е частно имение от трийсет години. В момента и без това е затворено. Ще ви помоля незабавно да си тръгнете.
— Добре — кимнах аз.
Бавно поехме обратно. Оглеждахме всичко наоколо. Улиците, дърветата, редиците залепени къщи, двуфамилните къщи близнаци, ниските квадратни блокове, бензиностанциите, кварталните магазинчета и трафика. Нашето такси си беше отишло и продължихме пеша.
— А сега какво? — попита Кейси Найс.
Изглеждаше уморена.
— Сега се връщаме в хотела и лягаме да спим — отвърнах.
Което не се случи заради телефонното обаждане на О’Дей. Между другото, то ме накара да съжалявам, че не съм хазартен тип. Скаранджело беше попитала кой би могъл да е вторият снайперист, а аз бях заложил на Карсън и излязох прав. Бяха открили Дацев. И го бяха арестували. Новината беше пристигнала току-що от Москва. Преди малко повече от три седмици го скрили в багажника на кола, паркирана в гараж под нощен клуб. Закарали го на някакво частно летище извън града, откъдето прелетял шест хиляди километра в източна посока. Там се окопал и зачакал, както правят снайперистите. Когато се открила възможност, пуснал един куршум в главата на собственик на завод за преработка на боксит. Според информацията на О’Дей разстоянието било малко над километър. Изпълнил бизнес поръчка, често явление в света на приватизираните природни ресурси. С едно натискане на спусъка клиентът на Дацев се превърнал във втория най-голям производител на алуминий в Русия.
За съжаление, това се оказало недостатъчно. Номер едно в бранша се почувствал застрашен и прибягнал до най-естествения начин за по-нататъшна консолидация. Имал приятели на високи постове, всичките купени. Така че правоохранителните органи направили един нехарактерен за тях опит да приложат закона. А и времето им помогнало. Пролетта в Далечния изток не била като в Северна Каролина, Париж или Лондон. Свил студ и завалял сняг. Самолетът на новия втори магнат не можел да излети и хората му се настанили в местен хотел. Сред тях бил и Дацев. Един бърз разпит в стил КГБ разнищил нещата до дъно и Дацев се озовал в ареста. О’Дей предполагаше, че ще му бъде предложен избор: да се върне на работа в СВР, без да ругае и да се оплаква, или да влезе в затвора. Което всъщност не е никакъв избор, особено за хора, които имат личен опит с руската затворническа система. О’Дей вече беше преместил папката му от раздела снайперисти на свободна практика в този за щатни служители. Нямаше представа какво ще се случи в бъдеще, но беше сигурен в едно: и в двата случая Дацев не е ходил в Париж и няма как да отскочи до Лондон.
Приключихме разговора. Все още се намирахме във фоайето на хотела.
— Става още по-трудно — подхвърли Кейси Найс. — Карсън е местен, а Кот — англоговорящ.
— Искаш ли кафе?
— Не.
— Горещ чай?
— Може би безкофеиново кафе.
Отново излязохме от хотела и открихме някакво скромно кафене малко по-надолу по улицата. Не беше от международна верига и нямаше нищо общо с кафе баровете на Сиатъл. Просто стандартно лондонско заведение със студено луминесцентно осветление и влажни маси с изкуствен фурнир. Аз си поръчах нормално кафе, а тя — безкофеиново.
— Затвори очи, искам да изпробвам нещо — казах.
— Обувката си да събувам ли? — усмихна се тя.
— Представи си това, което видяхме на връщане от Уолъс Корт. Опиши ми го. Какво е първото нещо, за което се сещаш?
Тя затвори очи и каза:
— Небето.
— И аз. Квартал с ниско строителство. Няколко недовършени триетажни къщи, няколко четири- и пететажни блока, но всички останали са нормални двуетажни къщи.
— Което все пак значи десет хиляди високи прозореца в радиус от около километър — отбеляза тя.
— Не са десет хиляди. Това тук не е Манхатън, нито Хонконг, а Ромфорд. Но положително са две-три хиляди. От които няколкостотин са наистина добър избор. Как би постъпила, ако си началник на охраната?
— Вероятно ще прехвърля нещата в ръцете на Сикрет Сървис.
— А ако си директор на Сикрет Сървис?
— Няма да пипна нищо. Ще им кажа да продължават да вършат това, което вършат.
— Което е какво? Виждала ли си пристигането на президента на чужда територия?
— Разбира се. Бронираната лимузина влиза в затворена за движение улица и се мушва в голяма бяла палатка, залепена за сградата, която ще посети. Входът на палатката се затваря след нея. Президентът не се показва нито за миг. Той е в безопасност не само в бронираната лимузина, но и в палатката. Поне срещу снайперист, който няма как да знае кога и откъде ще слезе от колата. Палатката му пречи да вижда. Предполагам, че би могъл да стреля напосоки, но какви са шансовете му? И в най-добрия случай ще избърза или ще закъснее с две секунди, или пък ще пропусне с пет-шест метра.