— Задната страна на сградата гледа към магистралата. Това може би е по-добре, отколкото да гледа към града.
— И от двете страни има много постройки.
— Ще използват ли блиндирани панели?
— Няма смисъл. Те вършат работа за един човек, застанал пред микрофон. За осем души, които щъкат наоколо, са безполезни.
Представих си как осмината се появяват. Вероятно щяха да използват вратата, през която се излиза направо на верандата, и да се направят на учудени от начина, по който се налага да превключат от важните междудържавни отношения към тъпите нужди на репортерите. Боже, наистина ли? Точно сега? Е, добре, но бързо. Трябва да се връщаме да работим.
Всичко това ще бъде придружено от широки усмивки и добронамерено потупване по раменете, докато се подреждат. А самото подреждане ще бъде доста плътно, за да демонстрират колегиалност и равенство. Никой от тях няма да иска да се отдели от другите. Евентуалната снимка на компактна групичка от седмина и един на крачка встрани със сигурност няма да бъде приета добре. Медиите ще имат грижата за квалификациите: необщителен, игнориран, избягван, високомерен, слаб колективен играч.
По тази причина ще останат заедно. А после, когато решат, че са сипали достатъчно храна на кучетата, ще изпъчат гърди на стълбите и ще застинат неподвижно.
Без превръзки на очите.
Черният бус отсреща не помръдваше.
— Как се справяш с хапчетата? — попитах.
— Все още са пет.
— Значи се чувстваш добре?
— Да, доста добре — кимна тя.
— Защото си изпипала плана и първите ни стъпки бяха задоволителни?
— Защото вече виждам начин да се справим — отвърна тя. — Имам чувството, че проблемът се опростява от само себе си. Кот и Карсън ще търсят място с изглед към задната веранда, а може би и към цялата морава зад къщата. Това автоматично елиминира около шейсет процента от околните сгради. Тоест ще знаем къде да ги търсим. Приблизително, разбира се.
Черният бус продължаваше да стои пред хотела.
— Ами ако попаднем на бариера? — подхвърлих.
— Каква бариера?
— На нещо неочаквано. Пак ли ще бъдеш добре?
— Зависи.
— От какво?
Тя мълча доста време. Очевидно отдаваше цялото си внимание на въпроса.
— Ще бъда добре, ако прескочим бариерата, без да паднем от седлата — отвърна най-после тя.
— Искаш да кажеш, че ако изникне проблем, трябва да го отстраним по най-бързия и решителен начин?
— Да — кимна тя. — Ако е пътно заграждение, ще се наложи да го преодолеем и да продължим напред. Не можем да си позволим отклонения. В момента виждам начин да се справим и не искам да го изгубя.
Черният бус си стоеше там.
— Добре — кимнах аз. — Да се връщаме в хотела.
27
Насочихме се към задната част на буса, паркиран пред хотела. Не беше по-голям от джип, но имаше стъкла само на предните врати. Беше боядисан изцяло в черно, без никакви надписи, доколкото можех да видя. И беше изключително чист, с излъскана като огледало каросерия. Също като колата на тюлена в Сиатъл. Но този бус повдигаше куп въпроси. Кой използва черни микробуси, поддържани в безупречно състояние? Отговорите бяха два: фирмите за коли под наем и силите на реда. Фирмите за коли обаче не предлагат такива превозни средства. Миниванове може би, но пътнически, с нормално остъкляване.
Но какво знаех аз? Това все пак беше Лондон. Може би в момента течеше някаква екологична революция, включваща внезапен ентусиазъм за чисти автомобили. Която след шест месеца ще завладее и Америка. Като бийтълсманията преди години. Но всички коли наоколо бяха порядъчно мръсни.
— Ченгета ли са? — попита Кейси Найс.
— Скоро ще разберем — отвърнах.
Прекосихме платното и продължихме към буса. Когато го наближихме, предните му врати се отвориха. Едновременно, бързо и плавно. От него слязоха двама мъже. Този, който беше откъм тротоара, бавно се обърна, а партньорът му тръгна да заобикаля предницата. Все така плавно, но с различна скорост.
И двамата бяха облечени с черни костюми под черни шлифери. И двамата бяха бели. Или по-скоро розови, ако трябва да бъдем точни. С изпръхнали устни като в студен зимен ден. Бяха по-ниски от мен, но не по-леки.
С едри лапи и широки плещи.
Препречиха ни пътя.
— Да ви помогна с нещо? — подхвърлих като беззъбия в Арканзас.
Отговори ми мъжът, който беше слязъл от по-близката врата.
— Ще бръкна в джоба си много бавно и ще ви покажа служебни документи, издадени от правителството — каза той. — Ясно ли е?