Не помръдваха. Както и очаквах.
— Защо правиш това? — попита Кейси Найс.
— Нали не искаше да те отклоняват?
— Но те са ченгета, за бога!
— Качвай се отпред. Трябва да преместим това нещо.
— Ти си луд!
Огледах се. Нищо особено. Коли и хора, които си гледаха работата. Зяпачи липсваха. Никой не стоеше с длан на устата, никой не се бъркаше за мобилен телефон. Бяхме игнорирани. Почти напълно и почти съзнателно. Както навсякъде по света, хората предпочитаха да гледат в друга посока.
— Ти каза, че ако възникне проблем, трябва да го отстраним по най-бързия и решителен начин.
После се насочих към шофьорската врата. Първата ми работа беше да отместя седалката максимално назад. Не се получи, защото опря в решетката. Предстоеше ми да шофирам с колене на ушите в лявото платно, с ръчни скорости и дизелов двигател. Неща, с които не бях свикнал.
Кейси Найс седна до мен. Беше все така бледа. Ключът си беше на мястото. Запалих, натиснах съединителя и размърдах лоста. По всичко личеше, че проклетото нещо има цял куп скорости. Най-малко шест освен задната. След кратък размисъл бутнах лоста наляво и нагоре.
— Имах предвид не ченгета, а съвсем други проблеми — рече Кейси Найс.
— Ченгетата са проблем като всеки друг — отвърнах. — Всъщност още по-лош. Могат да ни закарат на летището с белезници — нещо, което никой друг не може да направи.
— Това ни чака. Ще ни гонят до дупка. Ти току-що преби двама полицаи. От този момент нататък сме бегълци. Направи нещата хиляда пъти по-трудни. Милион пъти. Буквално невъзможни.
Включих мигача и погледнах в страничното огледало. Потеглих с доста придърпване.
— С тази разлика, че двамата отзад не са ченгета — казах аз.
Смених скоростите. Веднъж, два пъти, три пъти. Вече превключвах малко по-гладко. Изнесох се в лявото платно.
— Той ни показа служебната си карта — възрази Кейси Найс.
— Обзалагам се, че е правена на домашния му компютър.
— Обзалагаш се?! Какво означава това, по дяволите? Нима си готов да пребиеш сто ченгета, защото подозираш, че едно от тях е фалшиво?
Превключих за пореден път и подадох малко газ. За синхрон с трафика.
— Никое ченге няма да нарече значката си „служебен документ, издаден от правителството“. Ченгетата не работят за правителството. Дори не си го помислят. Те работят за своя участък, един за друг и за цялото братство по света. В най-добрия случай за кметството. Но не и за правителството. Те го мразят. То е техен враг на всяко ниво — национално, областно, местно. Никой не ги разбира, но всеки се опитва да им стъжни живота с безкраен поток от глупости. Не, никое ченге няма да използва тази дума.
— Това е друга държава.
— Ченгетата са еднакви навсякъде. Знам това, защото съм бил такъв и познавам много от тях, включително и тукашни. Когато става въпрос за ченгета, държавата няма значение.
— Може би е искал да ни изясни за какво става въпрос. И затова използва тези думи.
— В такъв случай щеше да каже „аз съм полицейски служител и сега ще бръкна в джоба си — много бавно, за да ви покажа значката и служебната си карта“. Или „да ви се легитимирам“, или бог знае още какво. Но при всички случаи щеше да използва думата полиция и в никакъв случай правителство.
Кейси Найс помълча известно време, после разкопча колана си и се извъртя да погледне през стоманената решетка.
— Единият от тях не диша, Ричър — обяви миг по-късно тя.
28
Обърнах се да погледна, но нямаше как да задържа очите си по-дълго, за да се уверя. Може би дишаше, но много слабо.
— Ричър, направи нещо!
— Да не съм доктор! — ядосах се аз.
— Трябва да потърсим болница!
— Болниците са вкарали номерата на полицията в списъка за бързо набиране.
— Може да зарежем буса пред входа и да избягаме.
Продължих да въртя волана, без да имам идея къде отивам. На кръстовищата избирах най-лесната посока — тази, за която не трябваше да се престроявам. Улиците бяха безкрайно дълги, но никога прави. Предполагах, че се движим на север и се отдалечаваме от реката. Ромфорд трябваше да е някъде вдясно. Минавахме покрай най-различни места. Имаше безименни заведения за печени пилета, дюнери, пица, хамбургери. Застрахователни кантори от всякакъв вид, магазини за телефони и за килими. Но не и болници. Ако онзи отзад беше спрял да диша, значи беше мъртъв от няколко минути.
Отбих на правоъгълник с неравен асфалт, притиснат между две дълги редици гаражи. Пространството между тях беше празно, ако не се броеше един стар ръждясал велосипед. Хора не се виждаха, магазини — също. Спрях, поставих скоростния лост в неутрално положение и се обърнах.