Качихме се обратно в кабината и аз се наведох да отворя жабката. Вътре имаше два мобилни телефона, и двата за еднократна употреба. Бяха чисто нови, все още в кутийките си. Абсолютно непроследими, ако бяха платени в брой. А тези със сигурност бяха такива. Доста усърдни предпазни мерки. Беше ясно, че ромфордските момчета са се захванали с трудна задача. Всяка операция носи своите рискове. Включително прибирането на двама нищо неподозиращи чужденци пред вратата на евтиния им хотел. Би могло да се случи всичко. Например точно като ни атакуват, покрай нас да мине някое неподкупно ченге. Оттук и отсъствието на ножове и пищови, а също така и на регистрирани телефони. Ако прокурорът няма за какво да се залови, не ти повдига обвинения.
Напуснах площадката с неравния асфалт и отново излязох на пътя.
Изминахме километър и половина на юг и завихме на изток към Ромфорд. И аз като повечето хора не обичам да оставам длъжен. Но за целта ми трябваше трибуна, за да направя изявление. Исках бусът да бъде открит след ден-два, исках да видя кой го открива от безопасно разстояние. Започнахме да обикаляме, за да открием подходящо място. Спряхме се на паркинг с напукана бетонна настилка зад един супермаркет. Другият му край опираше в гърба на някакъв хотел, разположен в две стари къщи на калкан. С много прозорци. Кейси Найс потърси карта на района в Гугъл и локацията се оказа задоволителна. Хотелът се намираше на едно голямо шосе, пресичащо града от север на юг, с отбивки както в източна, така и в западна посока.
— Със сигурност ще имат свой човек там — обяви тя. — Както в таксиметровата компания. Най-вероятно срещу отстъпка в цената на принудителната охрана. Може би отстъпката е сериозна, защото онзи, който ни откара до Уолъс Корт, им е звъннал веднага.
— Уолъс Корт е в обхвата на техния радар — кимнах аз. — Но това място не е. Те са сигурни, че вече са ни пипнали. Ще тръгнат отново да ни търсят чак когато открият буса. Което означава, че засега сме окей.
Направихме още един кръг и спряхме на стотина метра преди входа на паркинга. Предложих на Кейси Найс да ме чака на ъгъла.
— На паркинга може би има камера — рече тя.
— Ще си наведа главата надолу — отвърнах.
— Няма да е достатъчно. Хора като теб се запомнят лесно.
— Ще сме напуснали страната още преди да са прегледали видеозаписите.
Вместо отговор тя слезе от колата и започна да се отдалечава. Помнех какво сме докосвали и се заех с бърсане. Използвах вратовръзката на покойника. Външните дръжки, вътрешните дръжки, кормилото, скоростния лост, коланите, регулаторите на седалките, жабката. Хвърлих вратовръзката в канавката, смъкнах якето от раменете си и издърпах ръкавите надолу, за да покрият пръстите ми. Насочих буса към едно от свободните места в близост до товарната рампа на супера. Там изключих двигателя, извадих ключа и натиснах бутона за дистанционно заключване. След това си тръгнах с наведена глава, заковал очи в бетона под краката си.
Найс ме чакаше на ъгъла. Изминахме една пресечка, завихме и не след дълго се озовахме на широка улица с четири платна, значително по-оживена от останалите. Автобуси, камиони и леки коли, наредени в плътни колони. Вратата на хотела се намираше точно там, където очаквахме. Преди трийсетина години фоайето със сигурност беше изглеждало свежо и чисто, но не и сега. Поискахме стая откъм паркинга с претекста, че тези откъм шосето са прекалено шумни. Обяснихме, че от авиокомпанията са ни загубили багажа, но очакваме всеки момент да го донесат. Платих с банкноти от пачката на покойника. Получихме голям месингов ключ и поехме нагоре по стълбите.
Стаята беше студена и малко влажна, но в замяна на това гледката беше отлична. Паркингът беше точно отдолу. Бусът се виждаше много добре, обърнат със задницата към нас. Кейси Найс седна на леглото, а аз придърпах стола на тоалетката, която беше далече от прозореца. Не исках някой да вдигне глава и да види две бледи физиономии, залепени за стъклото. Винаги е по-добре да стоиш по-навътре, в сумрака на стаята. Като Джон Кот в Париж, проснат върху масата в трапезарията.
После зачакахме. Както го бях правил много пъти. Чакането беше съществена част от работата на силите на реда, а и от живота в армията като цяло. Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо. Аз бях добър в чакането. Оказа се, че и Кейси Найс си я бива. Най-вече защото остана будна след предишната безсънна нощ. Седеше кротко, без да напряга поглед, но и без да го отмества от наблюдаваното място.