В един момент отиде до банята и аз се запитах дали не е заради хапчетата, но не казах нищо.
След което тя зададе неизбежния въпрос.
— Зле ли се чувстваш заради човека?
— Кой човек?
— Който умря.
— Искаш да кажеш онзи, когото хладнокръвно убих?
— Да. Не се ли чувстваш зле?
— Не.
— Наистина ли?
— А ти?
— Малко.
— Защо? Дори не си го докоснала.
— Въпреки това.
— Имал е избор — казах. — Да прекарва дните си, помагайки на възрастни жени да пресичат улицата, да отиде доброволец в библиотеката. Предполагам, че някъде тук има обществена библиотека. Би могъл да набира средства за Африка или за други места, които се нуждаят от пари. Би могъл да върши много благородни неща. Но не го е направил. Умишлено не го е направил и е предпочел да изнудва хората за пари и да им причинява болка. И в крайна сметка отвори погрешната врата. Това, което го сполетя, е негов проблем, а не мой. Беше абсолютно безполезен. И прекалено глупав, за да живее.
— Глупостта не е престъпление. Но така или иначе, в тази страна няма смъртно наказание.
— Вече има.
Тя не отговори и отново настана мълчание. Навън постепенно се смрачаваше. На паркинга под нас се разля жълтеникавата светлина на живачна лампа. Беше окачена на висок стълб в средата и осветяваше задницата на черния бус сравнително добре. Шофьорите, които влизаха и излизаха от паркинга, само го поглеждаха и отместваха очи. Отначало си помислих, че знаят чий е и това ги притеснява. След което осъзнах, че причината е друга.
— Другият вика и блъска — рекох.
Което си беше моя грешка. Трябваше да го предупредя да не го прави. Или да взема мерки да не може да го прави. Но сега това променяше времевата ми рамка. Вече не можех да се радвам на цял ден ваканция. Разполагах с два часа, не повече. Въпреки че засега гражданите на Ромфорд не проявяваха желание да се правят на самаряни. Никой не си мръдна пръста за човека в буса без стъкла. Хората просто извръщаха глави и бързаха да се махнат от паркинга. Поредното доказателство, че тираните не могат да предизвикат нито обич, нито съчувствие.
— Гладна съм — обади се Кейси Найс.
— Наоколо храна колкото щеш — отвърнах. — Дюнери, печени пилета, пица, хамбургери, изобщо за каквото се сетиш. По всичко личи, че това е световната столица на бързото хранене.
— Да си вземем нещо?
— Яж, когато можеш, това е златното правило.
— Ти гладен ли си?
— Малко.
— Какво предпочиташ?
— Пица със сирене. По-малко вероятно е в нея да попаднат части от плъхове и гълъби. Или от кучета и котки.
— А за пиене?
— Нещо, което е правено във фабрика и е в запечатана опаковка. Все едно какво.
— Дали ще е безопасно за мен?
— Зависи какво ще си поръчаш.
— Имам предвид да се мотая из квартала.
— Тревожиш се да не те нападнат и оберат?
— Тревожа се да не бъда засечена от бандата.
— Те не ни търсят. Мислят, че са ни спипали.
— Има разлика между търсене и случайно засичане.
— Ако трябва да опишеш себе си с десетина думи, какви ще бъдат те?
— Физически или психологически?
— Представи си, че си на мястото на шофьора на таксито, който ни е издал.
— Не съм много сигурна.
— Млада жена със среден ръст, конска опашка, облечена с кафяво кожено яке. Това им е казал. Няма какво да направиш по отношение на пола и ръста, но можеш да махнеш конската опашка и якето. По този начин се превръщаш само в една двайсет и няколко годишна жена, облечена с джинси и тениска. Наоколо има поне сто хиляди такива. Ще си в пълна безопасност.
Тя протегна ръка и смъкна ластика, който пристягаше косата й. После разтърси глава и съблече якето. Хвърли го на леглото и се обърна да ме погледне.
Дали приличаше на Доминик Кол? И да, и не. Не, защото се доближаваше до скандинавския тип, докато Кол беше по-близо до средиземноморския. Кол имаше по-тъмна кожа, по-тъмна коса и по-тъмни очи. През седмиците, в които работехме заедно, жегата беше нетърпима, дори във Вашингтон. Кожата й стана още по-мургава, набита с прах. Обикновено носеше шорти и тениска. Именно тениската на Найс ми напомни за нея. Тази на Кол беше масленозелена, докато Найс носеше бяла. Но стегнатите тела под тънките дрехи бяха на еднакво здрави млади жени в страхотна форма. Стройни, гъвкави и енергични тела. Отвътре нещата бяха по-различни. Найс беше стеснителна, докато Кол беше дръзка и напълно сигурна в качествата си. Забележително самоуверена, абсолютно решена да победи.
Но това не я беше спасило.
— И си отваряй очите — казах аз.
— След десет минути съм тук — отвърна Найс.