Живият забави отговора си. Само поклати глава, пое си въздух и безпомощно разпери ръце. Въпросът беше повторен. Този път живият отговори нещо. Окървавената му уста с мъка произнесе три-четири думи и това беше всичко. Може би: той ни скочи или те ни скочиха, или успяха да се изплъзнат, или не успяхме да ги хванем.
Гигантът обработи информацията, навел огромната си глава. После я вдигна отново, сякаш за да преглътне новините в буквалния смисъл. Мълча в продължение на минута, след което проговори отново. Езикът на тялото му беше насилено дружелюбен, което най-вероятно означаваше, че е решил да се подиграе с нещастника, след като се разбра, че няма да получи по-сериозна информация. Бяхте двама, нали? И те са били двама. Мъж и някаква мадама. Тя ли ти размаза физиономията? И прочие, и прочие. Думи, изпълнени с унижение и сарказъм. От мястото си виждах част от лицето на живия, което ставаше все по-нещастно и угрижено, дори малко ужасено. Сякаш знаеше какво ще последва.
И то последва.
Гигантът се раздвижи с изненадваща за масата си лекота. Свита в юмрук с размерите на топка за боулинг, дясната му ръка се стрелна напред в синхрон със завъртането на кръста и раменете. Ударът попадна право в обезобразеното лице на нещастника, който отхвръкна към отворената лява врата, блъсна се в нея и се строполи по очи на бетона.
— Забележително — рекох. — Подобен вид лидерство не преподават дори в Уест Пойнт.
Мъжът лежеше на земята, без да помръдва. Хлапакът с мазната коса го зяпаше с отворена уста. Кейси Найс също. После телефонът й отново пропя. Поредният есемес. Тя откъсна очи от гледката през прозореца.
— Генерал О’Дей праща имейл с информацията от МИ5 — каза тя. — Би трябвало да я получим след минута.
След тези думи тя кликна върху друга икона и зачака.
Гигантът долу остана неподвижен за миг, после извърна огромната си глава към бентлито и шофьорът забърза да му отвори вратата. Шефът се насочи натам, изравни се с нея и започна процедурата по сгъването. Приклекна, прибра лакти, направи чупка в кръста, сви рамене и се гмурна с главата напред. Едновременно с това увеличи завъртането на тялото, позволявайки на задника си да стигне пръв до седалката. Шофьорът затръшна вратата след него, заобиколи дългата предница и зае мястото си зад волана. Колата включи на заден, направи маневра и напусна паркинга.
Двама от пристигналите с ягуара скочиха в него и последваха спортната лимузина. Другите двама обърнаха живия по гръб, хванаха го под мишниците и коленете и го хвърлиха обратно в каросерията. После затвориха вратите и заключиха дръжките. Единият извади розова банкнота с вдъхващи респект размери и я подаде на хлапака. Петдесет британски лири, машинално отчетох аз. После се качиха в кабината на буса, дадоха на заден и подкараха след ягуара. Хлапакът остана сам под жълтеникавата светлина на лампата с банкнотата в ръка. От изражението му личеше, че е очаквал повече — може би похвала, потупване по рамото и обещание да го включат в бандата. Изглеждаше безкрайно разочарован. През главата му най-вероятно минаваха мисли от сорта на: Мога да измъкна петдесет шибани лири и като хлопна някоя бабичка по главата. Или нещо в този смисъл.
Телефонът на Кейси Найс издаде различен звук, наподобяващ тихо изщракване.
— Имейлът от генерал О’Дей — обяви тя.
Който се оказа празен с изключение на прикачения файл. Найс кликна върху него и на дисплея се появи гъсто изписан документ. Настанихме се един до друг на леглото, бедро до бедро. Тя вдигна телефона помежду ни, за да четем заедно. Самото заглавие на това резюме на организираната престъпност във и около Ромфорд беше сухо, академично и дълго три реда. Явно такъв беше стилът на британските тайни служби. Тоест на Кеймбридж. Не много различен от стила на Йейл. Но нямаше нищо общо с Уест Пойнт. Нищо общо и с реалния свят.
Встъпителният абзац същевременно отричаше и признаваше наличието на организирана престъпност. Беше нещо като уговорка. Нищо не било доказано, нямало присъди, но иначе предлаганата информация била солидна и достоверна. По-нататък се обясняваше, че нищо не било подплатено с доказателства и нямало присъди, защото свидетелите били притискани и от други фактори. Последните не бяха уточнени, но аз предположих, че става въпрос за подкупи на местните правоохранителни органи.
Вторият абзац започваше със смелото изявление, че организираната престъпност в Ромфорд, Есекс, е ръководена и подчинена на местна структура, отдавна известна като „Момчетата от Ромфорд“. Тонът беше леко извинителен, сякаш възпитаниците на Кеймбридж се бяха притеснили, че това звучи като име на ученически клуб или скаутски отряд. По-нататък параграфът предлагаше преглед на дейността на „момчетата“, която — както вече беше обявил О’Дей — включваше внос и продажба на наркотици и оръжия и контрол на проституцията, включително трафик на хора. Също и рекет на почти всички търговски обекти в района, плюс отпускане на заеми с фантастично високи лихви. Приходите от тази дейност възлизали на десетки милиони британски лири годишно.