Отдръпнахме се.
— Какво се надяваше да откриеш? — попита Кейси Найс.
— Щях да съм доволен на една бронетанкова дивизия, но бих се навил и на някой „Хеклер и Кох“ с дузина резервни пълнители. Дори кутийка кибрит щеше да ни свърши работа.
— Не открихме нищо.
— Такъв ни бил късметът.
— Какво ще правим сега?
Аз й обясних какво. Наложи се да го репетираме. Бавно, внимателно, няколко пъти поред. След което се заехме да го реализираме.
33
Забих пръсти в меката тапицерия на едно от креслата, вдигнах го пред лицето си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, направих две големи крачки и го хвърлих срещу прозореца с масивните крачета напред. Стъклото се пръсна с гръмотевичен трясък, креслото отскочи от централната рамка, стовари се върху бюрото, а оттам падна на пода, преобърнато на една страна. Шум, шум, шум.
Кейси Найс застана до прозореца, а аз грабнах стола зад бюрото и застанах встрани от вратата.
— Няма смисъл да скачаме през прозореца — бях й казал аз. — Проходът не води никъде. Важното е да подмамим онези четиримата тук.
И те дойдоха. Такава е човешката природа. Какво друго да направят, когато чуят внезапен и силен трясък, явно от станал на сол прозорец? Ще нахлуят в стаята, ще се озърнат, ще изтичат до счупеното стъкло и ще погледнат през дупката. Наляво, после надясно. Или обратното.
Ключалката изщрака, вратата отскочи на пантите си. Пръв се появи главният — онзи, който водеше преговорите. Аз го стиснах за врата с дясната ръка, а след това му нанесох силен удар в гърба, предназначен да ускори движението му към Найс, която чакаше до прозореца.
— Мога да се справя с номер две, три и четири — бях я предупредил аз. — Но номер едно е твой. Избираш най-острото парче стъкло, увиваш ръка в стария пуловер и го забиваш в окото му.
Искрено се надявах, че ще изпълни точно инструкциите ми, но не гледах, защото в този момент насочвах крака на стола към главата на втория. За да го забия в нея, а не да го фрасна по темето. Нищо общо с препирните в каубойските кръчми от старите уестърни. Мушкането е по-страшно, защото е като юмручен удар, нанесен с цялата тежест на тялото, но концентриран във върха на дървения крак — в пет квадратни сантиметра. Масата по скоростта на квадрат, като в бейзбола, като във всичко. Минималната ми цел беше спукан череп, максималната — мигновена мозъчна смърт. Разчитах парченце от костта да се забие в сивото му вещество. И вероятно се получи точно това. Казвам вероятно, защото в момента не можех да бъда сигурен. Аутопсията щеше да покаже. Но и в двата случая — убит или само зашеметен — мъжът рухна на пода като чувал с картофи. Оказа се, че е нашият шофьор на шкодата. Захвърлих стола и се стрелнах напред, за да се заема с останалите двама.
— Двама срещу един не е никакъв проблем — бях пояснил аз. — Не се безпокой за мен. Просто се погрижи за твоя човек. Ако парчето стъкло не свърши работа, тресни го с ръба на чекмеджето в основата на носа. Многократно, с цялата си сила, докато престане да мърда.
Третият рязко забави движението си напред, зърнал със собствените си очи участта на първите двама. Четвъртият се блъсна в него, но клоунадата свърши дотук. Изненадата беше отминала, а те не бяха идиоти. Бързо смениха посоката, за да се прегрупират. Никой от тях не държеше пистолет. Това означаваше един сериозен риск по-малко. В Лондон пищовите не се използват рутинно, а само в специални случаи. Мисълта за ножове ме тревожеше доста повече, защото не ги обичам. Вероятно за разлика от лондончаните. Но тези двамата нямаха и ножове. Или все още не ги бяха извадили. Нямаше как да знам какво държат по джобовете си.
Автосервизът беше с размерите на баскетболно игрище, по което бяха разпръснати различни инструменти и маркучи. Тук-там се виждаха автомобили за ремонт и крикове за тях. Осветлението все още беше изцяло електрическо, тъй като ролетката си оставаше спусната. Двамата пред мен се разделиха на шест-седем метра един от друг, след това спряха и се обърнаха. Третият се наведе наляво и вдигна някаква щанга. Четвъртият се наведе надясно и грабна голям френски ключ от близката работна маса. Третият се оказа единият от двамата, които се бяха появили от офиса. Четвъртият беше онзи, който спусна ролетката. Направиха по една крачка напред в пълен синхрон. Стъпваха леко, само на върха на пръстите си, с разперени ръце и празни, но решителни погледи, заковани в лицето ми. Бях виждал и по-лоши. Труден живот, заложен в гените стремеж към конфликт, може би и малко военна служба или пък партизански опит. Но при всички случаи притежаваха куража и мускулите на хора като Чарли Уайт и Карел Либор. Въртяха нелегален бизнес в столицата на чужда държава. Едва ли щяха да припаднат, ако извикам бум.