— Нито един — отвърнах. — Не си пия питието със снайперисти.
— А колко изобщо си познавал?
— Един — отвърнах. — Но няма как да е той.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото е в затвора.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото аз го вкарах там.
— С петнайсетгодишна присъда, нали?
— Доколкото си спомням, да.
— Кога?
Започнах да пресмятам наум. Много години. Много изтекла вода. Много различни места и различни хора.
— Мамка му — промърморих в един момент.
О’Дей кимна.
— Шестнайсет години. Как лети времето, когато се забавляваш, а?
— Той е на свобода?
— Вече цяла година.
— Къде е?
— Не си е у дома.
4
Джон Кот беше син на чешки имигранти, избягали от комунистическия режим и установили се в Арканзас. Слаб и жилав като момче, родено зад Желязната завеса, той не се отличавал много от местните хилави хлапета и израснал като един от тях. Ако не били името му и високите скули, спокойно можел да мине за дете от семейство със стогодишна арканзаска история. На шестнайсет вече улучвал катеричките по далечни дървета, които повечето хора дори не можели да видят. На седемнайсет убил родителите си — поне местният шериф смятал така. Твърди доказателства липсвали, но подозренията били големи. Година по-късно това не попречило на офицера, който набирал доброволци за армията, да го приеме в нейните редици.
Притежавал изключително спокойствие и търпение, нещо нетипично за слаб и жилав човек. Можел да понижи пулса си до трийсет и няколко удара в минута и да лежи неподвижно с часове. И притежавал свръхчовешко зрение. Иначе казано, бил роден за снайперист. Армията нямала съмнения по въпроса. Изпратили го да завърши няколко спецшколи, след което директно го назначили в „Делта“. Там, благодарение на своята воля и непреклонна решителност, той доразвил таланта си и се превърнал в истинска звезда в сенчестия свят на тайните операции.
Но колкото и да е необичайно за боец от спецчастите, между служебната и цивилната нагласа в главата му имало пробойна. За да улучиш човек от хиляда и триста метра, се изисква нещо повече от талант и атлетични умения. Нужно е разрешение от най-дълбоката част на мозъка, съхраняваща фундаменталните задръжки, които могат да се задействат или да заспят. Нужно е стрелецът да си вярва дълбоко и да си каже: Всичко е наред. Насреща е врагът. Ти си по-добър от него. Ти си най-добрият на света. Всеки, който дръзне да те предизвика, трябва да умре. Повечето момчета имат предпазен бушон. Но не и Кот.
Запознах се с него три седмици след като откриха мъжки труп с прерязано гърло в храсталаците зад един отдалечен бар в Колумбия. Този мъж беше сержант от американската армия, рейнджър. Барът беше нещо като сборен пункт на бойците от една спецчаст на подчинение на ЦРУ. Те прекарваха там свободното си време, след като излезеха от джунглата, където застрелваха членове на наркокартели. Това много стесняваше кръга на заподозрените, които се оказаха ужасно неразговорливи. По онова време служех в 99-а част на Военната полиция, откъдето ми възложиха задачата. Единствено защото убитият беше боец от американската армия. Ако беше местен човек, Пентагонът положително щеше да си спести самолетния билет.
Бойците мълчаха относно случая, но иначе бяха разговорливи. Знаех кои са били в бара по онова време и ги разпитах един по един. Не ми казаха кой знае какво, но от всеки научавах по нещичко. Един вършил това, друг — онова. Този си тръгнал в единайсет, а онзи — чак след полунощ. Вторият седял на масата на първия, който не пиел бира, а ром. И така нататък… Успях да сглобя общата картина и да разположа всеки в нея.
Но това не се отнасяше за Кот. Сякаш беше дупка във въздуха.
Никой не спомена нищо за него. Нито къде е седял, нито какво е правил, нито с кого е разговарял. Беше напълно подминат. Това можеше да се дължи на редица причини, една от които може би — но само може би — бе, че никой от неговата част не желаеше нито да го топи, нито да го прикрива. Своеобразна етика. Или липса на въображение. Но и в двата случая разумен избор. Измислиците винаги водят до някакво разкритие. По-добре е да си мълчиш. По този начин един, да речем, разгорещен спор с убития се превръща… в нищо. Просто е дупка във въздуха.
Случаят беше сложен, съдържаше много догадки, почти никакви доказателства, заподозреният беше звезда при изпълнение на тайните операции и тъй нататък. Но въпреки всичко армията му обърна внимание и това й прави чест. И с основание каза, че без самопризнания сме безсилни.