— Ще повикаме, но след като претърсим всичко наоколо. Трябват ни пистолети. Нали за тях дойдохме?
— Тук няма да намерим пистолети. Всичко беше постановка.
— С колко сигурни места като това разполагат тези хора? Според мен си държат оръжията тук. Последният наистина се разтревожи, когато го попитах за тях.
— Нямаме време.
Отново си представих бентлито на Малкия Джоуи, което се бори с трафика. Червени светофари, задръствания. А може би не.
— Ще бъдем бързи — обещах й.
Започнахме с джобовете на шефа. Ако имаше ключ, щяхме да разберем какъв тип ключалка да търсим и къде можем да я намерим. Един ключ за сейф изглежда различно от ключ за врата, който от своя страна е различен от ключа за чекмедже или шкафче. И така нататък. Но се оказа, че нашият човек притежава само ключ за кола. Мръсен и излъскан от употреба, закачен за стара кожена плочка с полуизтрит надпис Таксита „Ийлинг“ на фона на литнало златисто листо. Може би някой от очуканите седани в сервиза беше негов. Имаше и пари в брой, които прибавих към нашето съкровище. Боен трофей все пак. И мобилен телефон, който прибрах в джоба си. Нищо друго, което да представлява интерес.
Вече бяхме претърсили офиса, така че се прехвърлихме в същинския сервиз. Тоалетната в далечния край предлагаше базисно оборудване и няколко трилиона бактерии. В нея нямаше нищо друго освен заразни болести. Нито подвижни панели, нито скривалища в стените, нито замаскирани капаци на пода.
Останалата част от сервиза представляваше просторно открито пространство, натъпкано с коли и боклуци, които ние вече познавахме. Пълен хаос и подозрително отсъствие на скришни места. Никакви ниши в стените, никакви гардероби, никакви метални каси, никакви заключени шкафчета.
Дупките на струпаните на купчини гуми също бяха празни.
— Тук няма пистолети — повтори Кейси Найс. — Това е автомобилен сервиз. Всичко е на открито.
Не отговорих.
— Трябва да тръгваме — добави тя.
Отново си помислих за Малкия Джоуи в бентлито. Вероятно вече бе прекосил центъра и летеше по широкия булевард, водещ на запад.
— Трябва да тръгваме — повтори Найс.
В бентлито.
— Чакай малко — казах.
— Защо?
Никакви метални каси, никакви заключени шкафчета.
И тогава ми светна.
— Шефът на сервиза едва ли кара някакво раздрънкано такси — отвърнах аз. — Защо му е да го прави? Карел Либор е имал рейнджровър, а и ромфордските момчета очевидно си падат по скъпи марки. Защо сърбите да остават по-назад? Едва ли искат да изглеждат като бедни роднини.
— Е, и?
— Защо тоя тип ще държи у себе си ключ на бракма?
— Защото тук поправят бракми. Това им е работата. Или поне официалното им прикритие.
— Не е работа на шефа да държи ключовете — поклатих глава аз и тръгнах обратно към офиса.
Извадих ключа от джоба на мъртвеца и го вдигнах пред очите си. Метален ствол и пластмасова глава. Много далече от заоблените автоключове с чип на новите модерни коли. Без батерия, без вградена аларма. Просто обикновен ключ.
Огледах се и се заех за работа. Започнах с прашния седан в ъгъла — онзи със спадналите гуми и липсващата предна броня. Защо една кола за поправка ще стои в сервиза, докато й спаднат гумите? Подобно нещо е много далече от нормалната бизнес практика. Колата трябва да е на пътя, за да оправдава вложените в нея пари. Ако не подлежи на ремонт, би трябвало да я закарат в някоя автоморга. Сервизът трябва да си покрива разходите, а тук всеки квадратен метър носи печалба.
Спрях поглед на багажника. Приличаше на голяма метална каса, при това заключена. Насред сервиза пред очите на всички.
Пробвах ключа.
Не стана.
— Трябва да тръгваме, Ричър — отново подхвърли Кейси Найс.
Пробвах следващата кола, а после и тази до нея. Ключът не ставаше. Пробвах дори шкодата, с която бяхме дошли, макар да знаех, че е безсмислено. И наистина беше. Продължих да се местя от кола на кола. Ключът не отвори нито една от тях.
— Времето ни изтича — обади се Кейси Найс.
Огледах се за последен път и се отказах.
— Окей.
Върнах се в офиса и клекнах до мъжа, който лежеше на прага. Беше престанал да скимти, но все още беше жив. Трябва да е от онези с бетонните черепи, помисли си аз. Ключът на шкодата беше в джоба му. Подхвърлих го на Найс.
— Запали колата, а аз ще вдигна ролетката.
Въпросното съоръжение се задвижваше от бутон с размерите на длан, монтиран върху разпределителна кутия, която на свой ред беше свързана с макарата на дълго тънко метално въже. Натиснах бутона с цялата си сила. Електромоторът забръмча, въжето се опъна и ролетката започна да се вдига. Дневната светлина нахлу в тъмното хале. Постепенно освети пода и продължи към отсрещната стена. Видях Кейси Найс зад волана на шкодата. Главата й беше сведена към арматурното табло. После от ауспуха излетя облак черен дим и моторът заработи.