Видях още един бутон върху разпределителна кутия. После втори и трети, свързани с подемниците. Хидравлични механизми, които се движат нагоре-надолу. Всички подемници бяха празни, с изключение на един. Върху него имаше кола с мръсночерен под, вдигната на максимална височина. Напълно безлична, тотално незабележима. Какво ченге съм, господи, казах си.
Направих знак на Найс да почака и натиснах бутона. Разнесе се стържещ звук и подемникът започна да се спуска. Съвсем бавно. Подмина линията на погледа ми и продължи надолу. Колата беше стар сандък, покрит с прах. С изпуснати гуми. Подемникът забави ход и спря, колата се разклати и застина на място. Стърженето престана. Почти едновременно с ролетката, която достигна горната си крайна точка и също утихна. Тишината се нарушаваше само от тежкото боботене на дизеловия мотор, работещ на празен ход.
Пристъпих към багажника на старата бракма, който беше по-малко прашен от останалите части. По капака около ключалката имаше многобройни отпечатъци от пръсти, комбинирани със следи от цели длани, които се виждаха по-нагоре. Явно колата бе вдигана и спускана стотици пъти след последното отваряне на вратите. Ключът стана.
Капакът отскочи нагоре с помощта на шумна пружина.
Колата беше седан с нормални размери и доста голям багажник, който с лекота можеше да побере няколко куфара, два-три сака за голф или още куп неща, които човек би желал да транспортира. И беше пълен догоре. Но не с куфари или сакове за голф.
Беше пълен с пистолети и кутии с муниции. Пистолетите бяха глок, на пръв поглед чисто нови, увити в найлонови опаковки и старателно подредени един върху друг. Повечето от класическия модел 17, някои от модификацията 17L с по-дълги цеви и няколко от модел 19 с къси цеви. Всичките 9-милиметрови, с кутии патрони тип „Парабелум“ по сто броя, грижливо подредени отстрани.
Кейси Найс слезе от шкодата, дойде да погледне и кимна.
— Нашият Шерлок Холмс.
— Деветнайсет ще бъде най-подходящ за дланта ти — рекох. — Нали нямаш проблеми с късата цев?
— Нямам, разбира се — отвърна с известно закъснение тя.
Разопаковах един модел 19 за нея и един класически 17 за мен. Заредих ги от една кутия с патрони и прибрах други две, запечатани. Оставихме подемника в долно положение и се качихме в шкодата, отново с Найс зад волана. Направихме маневра на заден и се насочихме към изхода.
— Почакай малко — рекох.
Тя натисна спирачката и купето спря точно в обхвата на слънчевите лъчи пред портала.
— Къде сме? — попитах.
— В Уърмуд Скръбс — отвърна тя.
— С какво може да се сравнява?
— Може би с Южен Бронкс.
— В английски вариант. Където не всеки ден се стреля.
— Вероятно.
— А когато се стреля, те все още викат ченгетата. Които се появяват с отряд за бързо реагиране.
— Вероятно.
— Но аз никога не се доверявам на оръжие, което не съм изпробвал.
— Какво?
— Трябва да тестваме пистолетите.
— Къде?
— Ако го направим тук, ченгетата ще се появят едновременно с линейки за нуждаещите се от спешна помощ, а след това ще съберат купища улики срещу тази сръбска банда, която им се е натресла на главите. В широкия смисъл това може да мине и като акция в полза на обществото.
— Да не си полудял?
— Ще гърмим по колите. Винаги съм мечтал да го направя. Изстрелваме по два патрона, после се измитаме оттук.
Това и направихме. Смъкнахме страничните стъкла, навряхме рамене в процепите, прицелихме се назад и изстреляхме четири добре насочени куршума, които пронизаха четири предни стъкла и ги пръснаха. Потеглихме още преди да е заглъхнало ехото на последния гърмеж. Движехме се бавно и спокойно, като всяка нормална кола. Просто поредното такси, поръчано по правилния начин.
Излязохме на магистралата от запад и поехме към центъра на града. Не бяхме изминали и километър от нея, когато се разминахме с малък, но бърз кортеж, начело с голямо черно бентли, следвано от четири черни ягуара и малък черен бус отзад.
35
Паркирахме на забранено място в една малка уличка, близо до гара „Падингтън“. Планът беше да заключим колата и да я зарежем. Районът беше изключително оживен, с голям избор на транспорт във всички посоки. Автобуси, таксита, две станции на метрото наблизо, плюс влакове. Пеша можехме да се насочим на юг към Хайд Парк или пък на север през квартала „Мейда Вейл“ към „Сейнт Джонс Уд“. Без съмнение щяхме да бъдем заснети многократно от охранителните камери, но щяха да им трябват стотици часове търпеливо проучване, за да разберат кои сме, откъде идваме, накъде отиваме и най-важното — защо.