— А защо му дължиш услуга?
— Застрелях и приятеля на оня тип.
— Защо?
— Имах лошо предчувствие, което излезе вярно. В джоба му имаше пистолет, а домашният му адрес се оказа истинска съкровищница. Проверката установи, че е бил контактът на моя човек в някаква шпионска мрежа, от която са смукали здравата. Особено накрая. Извършени бяха куп арести, но анкетната комисия искаше да бъде сигурна, че съм видял пистолета, преди да стрелям. Някакво законово изискване. Истината е, че не видях нищо подобно, но Шумейкър не ме издаде.
— И сега ти ще водиш неговата битка — кимна тя. — Според мен отплатата за услугата е твърде голяма.
— При услугите е така. Като в мафиотските филми. Някакъв тип казва „един ден ще те потърся да ми върнеш услугата“. Толкова. Нямаш право на избор. В началото битката може и да е била на Шумейкър, но сега е моя. Защото О’Дей беше прав. Светът е голям, но аз не мога цял живот да се озъртам. По тази причина Кот получава право на втори мач.
— Искаш ли ме с теб?
— Само ако ти искаш. За морална подкрепа. Споменаването на онази услуга беше намек. Подсказаха ми сценария, към който трябва да се придържам. О’Дей има нужда от екзекутор. Не му трябват нито арести, нито процеси.
— Само за морална подкрепа?
— А ти какво искаш?
— Искам да съм част от операцията.
— Ти вече си част.
— Навлизаме обаче във фаза, за която не ми достигат умения.
— Какво им е на уменията ти?
— Аз съм слаб стрелец и нямам бойни умения.
— Ще се допълваме взаимно. Физическите качества нямат значение, защото играта ще спечели онзи, който мисли по-бързо. А теб те бива в това. С една дума, по-добре две глави, отколкото една.
Тя не отговори.
— Започваме в седем сутринта — добавих аз. — Затова се наспи.
Качихме се заедно в асансьора, но аз слязох пръв, тъй като моята стая беше два етажа над нейната. Чистачката беше минала през стаята ми, защото пердетата бяха спуснати. Дръпнах ги и се загледах в околните покриви. Най-близките сгради се намираха на стотина метра. Удобната средна дистанция за всеки гъстонаселен град. Удобен ъгъл, ясни очертания. Вдигнах очи и се опитах да си представя двойно по-голяма стрелкова дистанция, двеста метра. После повторих операцията още веднъж за четиристотин. Продължих да удвоявам, достигнах осемстотин, а накрая хиляда и шестстотин.
Очите ми бяха заковани в далечния хоризонт. Ако Ромфорд беше „Мейфеър“, със сигурност щеше да се наложи да претърсваме десет хиляди локации.
„Ще ми позволиш ли да извърша ареста?“, беше попитала Доминик Кол.
А аз бях казал: „Да“.
Като награда. Като признание, а може би и като комплимент. Като боен орден или заслужена привилегия. Сама беше свършила цялата работа. Всички идеи и пробиви бяха нейни. Оттам и наградата. Която беше крупна според жаргона на военните, тъй като и врагът насреща ни беше крупен. Не физически, доколкото си спомням. Години по-късно забих един шиш в мозъка му, но нямам спомени за едър мъж. Беше голям по-скоро с властта си.
С престижа и влиянието си. Наистина голям удар, особено за жена. В онези години признанието беше нещо важно. А Доминик Кол го заслужаваше. Тя свърши работата, тя даде идеите, тя направи пробивите. Беше много старателна и много умна.
Но това не я спаси.
Съблякох се и си легнах, но оставих пердетата дръпнати. Надявах се, че сиянието на града ще ме успокои, а изгревът ще ми помогне да се събудя.
В седем и една минута на следващата сутрин вече пътувахме към Уолъс Корт с колата на Бенет, която този път не беше анонимен син воксхол, а анонимен сребрист воксхол. Иначе бяха абсолютно еднакви. Като коли под наем. Движехме се по същия път, но по-бързо, тъй като сутрешният трафик беше по-интензивен в обратната посока. Към града. Час пик, но не за нас. Бенет изглеждаше уморен. Кейси Найс беше окей. Не разговаряхме. Нямаше какво да си кажем. За Бенет това очевидно беше губене на време. Можеше и така да се окаже. Но шансът да се получи нещо винаги съществува. Така че да не си казваш после: „Ако знаех това, което сега вече знам“. Често повтаряна фраза. Включително и от майка ми навремето. Постоянно я използваше и беше искрена. Но я изричаше така, сякаш правеше фонетични упражнения. Декламираше я като човек, който учи чужд език (нейният случай беше именно такъв). Цялото й внимание беше насочено към последните думи, за да докара низходящата интонация.
Сега вече знам. Като барабанни удари. Отчетливи и някак злокобни, като тимпаните в началото на мрачна симфония. От Шостакович може би.