Сложих длан върху бравата, питайки се дали не се отнасям пренебрежително към тях, като си представям насилените им усмивки и престореното учудване от бързата смяна на скоростите. Може би объркването им щеше да е искрено. В палатката, през страничната врата с контролиран достъп, далече от прозорците — тези хора прекарваха голяма част от живота си под стриктно наблюдение. И изведнъж трябваше да се появят на открита веранда. А това си беше повод за смущение. Бавно излизат навън, спират на място с високо вдигнати глави и поглеждат към най-близкия си колега, не по-малко уплашен от тях. После пъчат гърди и се усмихват. Без да мърдат повече. Без да знаят какво ги дебне под високото синьо небе.
Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.
Отворих вратата, излязох навън и застинах на място.
Въздухът в ранното утро беше студен и малко влажен. Подът на верандата беше покрит със сивкави каменни плочи, изтъркани от времето и изгладени от дъждовете. Изправих се точно в средата и се взрях право пред себе си. След известно време се обърнах леко наляво и се огледах. После се обърнах обратно и бавно закрачих към моравата. Спрях на сантиметри от нея и сключих ръце зад гърба си. Като състезател по скокове във вода, стъпил на ръба на дъската. С издут гръден кош и високо вдигната глава. Сякаш се готвех за групова снимка или ме бяха изправили пред наказателен взвод.
Широката морава се разстилаше чак до задната част на зида. Отвъд него бяха обраслата с шубраци ничия земя, предпазната мрежа и магистрала 25, която на това място имаше поне по четири ленти в двете посоки. Точно в този миг и на това място отхвърлих предположението на Бенет за магистралата. Нямаше как да се осъществи доставка в последния момент, нямаше подходящо място затова. Трафикът беше едновременно бърз, натоварен и тежък. Тежък в буквалния смисъл. Някои камиони бяха наистина огромни, а каращите с висока скорост се движеха точно по най-близката лента, наподобяващи огромни, свистящи във въздуха тояги. Дори най-отдалечените от асфалта дървета се превиваха и тресяха от въздушната струя. Всеки спрял на банкета микробус би се тресял не по-малко от тях, а стрелецът върху специалната платформа в товарния отсек щеше да се чувства не по-малко зле. Тя неизбежно щеше да се клати и друса почти непрекъснато, на непредвидими интервали. От там разстоянието до мишената щеше да е около километър. Куршумът, изстрелян при тези условия, най-вероятно изобщо нямаше да улучи къщата. Крайно неподходящо място. Отхвърлих го без никакви колебания.
А беше ли възможно двама души да изскочат от спрелия на банкета микробус и да тръгнат напред?
Това би било лишено от смисъл. Между магистралата и къщата нямаше нито едно подходящо за стрелба място. Единствената възможност беше да опрат една стълба в зида и да се прицелят над него. Акт, който със сигурност щеше да бъде осуетен, най-вероятно от отряд ниски и широкоплещести мъже с кевларени жилетки.
Тоест право напред всичко беше безопасно.
Фактът, че имението беше с формата на парче пица, беше плюс. Значи улиците отвъд оградата не бяха успоредни на парцела. Те се отдалечаваха от нас под широк ъгъл — едната надясно, а другата наляво. Като перките на вентилатор. На пръв поглед това беше добре. Колкото по-голямо беше разстоянието до къщата, толкова по-отстрани трябваше да се цели стрелецът. От една точка нататък някои сгради можеха да бъдат тотално елиминирани. Няма снайперист, който да увисне от прозореца и да се прицели с почти успоредна на стъклото пушка.
Но при по-внимателно взиране това разположение на улиците вече не изглеждаше толкова добро. Така верандата се виждаше не само от предните, а и от страничните прозорци на цели редици от къщи. Винаги е така — едно печелиш, друго губиш. Проверих всичко, което бях в състояние да видя на разстояние до хиляда и петстотин метра — първо на север, а след това и на юг. Това бяха хиляди и хиляди прозорци, в част от които се отразяваха лъчите на изгряващото слънце. Трептящите розови петна подскачаха от една улица на друга. Сякаш целият квартал е бил построен от древни астрономи за празниците на Слънцето.
В крайна сметка стигнах до заключението, че южната част е по-опасна от северната. Беше по-гъсто застроена и с по-високи сгради. Избрах една от тях, която се намираше на около хиляда и петстотин метра от Уолъс Корт. Висока и тясна, с червени тухлени стени и стръмен покрив, под който със сигурност имаше няколко тавански стаи. А може би не. Но една изместена керемида върши същата работа като отворения прозорец. Представих си Джон Кот проснат върху покрита с одеяло дъска, сложена напреки на подпокривните греди. Лицето му е осветено от дупката на отместената керемида, незабележима отвън, защото е нависоко и е една от многото липсващи керемиди. Миналата зима имаше доста виелици, беше казал с напевния си глас Бенет.