Представих си окото на Кот, немигащо и търпеливо зад телескопичния мерник. Трисантиметровият процеп в покрива му предоставя двайсетметров обхват в другия край. Представих си пръста му на спусъка, отпуснат, но готов за действие. Помръдва за миг, после отново се отпуска. Чух тихото изщракване, задействащо един прецизен механизъм, който на свой ред причинява мощна химическа експлозия. Тя дава началото на един дълъг, дълъг полет. Куршумът ще бъде във въздуха повече от три секунди. Широк сантиметър и нещо, колкото човешки палец. Ще лети по абсолютно права линия, като ракета, подвластен единствено на гравитацията, височината, температурата, влажността, вятъра и заоблената форма на земята. Заковал поглед в далечната къща, аз отброих три дълги секунди и се опитах да си представя полета на куршума. Сякаш усещах как приближава, насочен право в главата ми. Като малка точица, която бързо се уголемява.
Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. Край на играта.
След което изведнъж ми просветна.
Повече от три секунди във въздуха.
41
Прибрах се в къщата много по-бързо, отколкото бях излязъл. Бенет ме наблюдаваше.
— Блиндираното стъкло в Париж беше ново, нали? — попитах аз.
— Да — отвърна той. — Или най-малкото по-издръжливо.
— Какво знаеш за него?
— Нищо. Само че е стъкло. И че е блиндирано, разбира се.
— Искам цялата информация. Кой го е изобретил, кой е извършил проучванията, кой го е финансирал, кой го е изработил, кой го е тествал и кой е разрешил производството му.
— Вече помислихме за това.
— За какво сте помислили?
— Да вземем панелите назаем и да ги докараме от Париж. Да сложим по един от двете страни. Те не са много широки, но предвид посоката на улиците всеки от тях може да стесни огневото поле с десетина процента. В крайна сметка обаче се отказахме от тази идея. Политиците подсъзнателно ще се струпат около тях, а това няма да изглежда добре. А и не могат да останат вечно там. Така или иначе, лошите ще получат своите осемдесет процента от огневото поле. Стигнахме до заключението, че ще са усилия, хвърлени на вятъра.
— Нямах предвид тези неща. Искам да получа информацията и нищо повече. За предпочитане дискретно. Няма смисъл да вдигаме шум. Ще си остане между нас. Частно начинание извън операцията. Нещо като хоби. Но трябва да стане бързо.
— Колко бързо?
— Колкото се може по-бързо.
— Какво общо има блиндираното стъкло? Вече ти казах, че няма да го използваме.
— Може би аз искам да го използвам. Може би искам да разбера дали е в свободна продажба.
— Сериозно ли говориш?
— Просто съпътстващо начинание, господин Бенет. Едно малко проучване, което няма връзка с нещата тук. Но трябва да стане бързо, разбрахме ли се? Само лице в лице. Нищо на хартия, нищо по веригата. Само като хоби, ясно?
Той кимна. Очите му се извърнаха към вътрешността на сградата. Към изобилието от коридори, стълбища и стаи.
— Искаш ли да разгледаш още нещо?
— Не, тук приключихме — поклатих глава аз. — Тръгваме си и никога повече няма да се върнем. Както семейство Дарби си е заминало при строежа на магистралата. Уолъс Корт вече не съществува за нас.
— Защо?
— Защото нещата никога няма да стигнат до тук.
— Сигурен ли си?
— Сто процента.
Той замълча.
— Ти каза, че изходът трябва да бъде благоприятен — продължих аз. — Че трябва да си помагаме взаимно. Че това е начинът, по който трябва да се работи.
— Така е.
— В такъв случай се отпусни и ми повярвай. Усмихни се. Нещата никога няма да стигнат толкова далече.
Той не се усмихна.
Потеглихме обратно към хотела, затиснати от трафика. Може би това беше сутрешният час пик — шейсет минути след изгрев слънце, — или може би малко след него. Трафикът беше убийствен. Огромният град продължаваше да всмуква в себе си стотици хиляди коли, но вече неохотно и доста бавно. Добрахме се до хотела на Парк Лейн цели два часа след като го бяхме напуснали, като прекарахме в колата две трети от това време. Тук беше по-зле дори от Ел Ей.