— Току-що я включих, като начален параграф.
— Не, имам предвид дали си го уведомила предварително, че ще ходим там.
Движението на пръстите й се забави, но не спря. Тя отговори, докато съсредоточено натискаше клавишите.
— Не. Предварително не. Изобщо не бях сигурна, че ще се върнем там. Защото не виждах причини да го правим. В крайна сметка реших, че един ретроспективен доклад ще свърши по-добра работа.
— Добре — кимнах аз.
Видях как отново увеличи скоростта си. В един момент престана да пише, изчете текста и го изпрати. Със същия сигнал, наподобяващ хлъзгане по бананова кора.
— Имаме ли адресите на Милър и Томпсън? — попитах.
— Нямаше ги в справката.
— В такъв случай изпрати още един есемес на Бенет. Сигурен съм, че той ги има.
Следващия час мина в размяна на съобщения с Бенет и О’Дей, задаване на въпроси и получаване на отговори. Трупахме нужната ни база данни. Оказа се, че Милър и Томпсън също живеят в Чигуел, на четири преки един от друг и на четири преки от Джоуи. Не по оперативни причини. Просто всеки жител на Ромфорд, успял да се позамогне, се преместваше в Чигуел. Охраната им не се различаваше по нищо от тази на Джоуи, поне на хартия — шофьор и четирима бодигардове. Милър се придвижвал с последен модел черен рейнджровър, както и Томпсън. Неговият също бил черен, но тъй нареченият модел „Спорт“. Смятаха ги за не по-лоши от бентлито. Трима лейтенанти, третирани по един и същ начин. Поне на хартия. Бенет добави, че охраната на двамата е второ качество, докато Малкия Джоуи е подбрал каймака на боклуците. Отчасти защото сега той въртеше бизнеса, отчасти защото Милър и Томпсън се бяха превърнали в бюрократи. Още жизнени, но вече извън екшъна. Все едно беше кого ще изберем — и двамата щяха да са лесни мишени.
— В сравнение с другите, да. Всичко е относително — промърмори Кейси Найс.
— Ще ни трябва кола — казах аз.
— Генерал Шумейкър ни даде кредитни карти, можем да вземем под наем.
— Не става, много писане е.
— Може би господин Бенет ще ни даде някоя назаем.
— О, те са със сателитно наблюдение, сигурен съм. Ще го е страх от съдебно преследване.
— Тогава как?
— Ще откраднем някоя, но като втори избор. Най-добрият вариант е да намерим още един-двама редници и да им вземем буса. Така ще спечелим поне няколко минути с Милър и Томпсън, които няма да се усетят веднага. Защото ще изглеждаме точно като техните хора, поне в началото.
— Значи две нападения?
— След които ще ни останат още две — кимнах аз. — Първо патрулиращата двойка, след това Милър или Томпсън и накрая Малкия Джоуи Грийн плюс онези, които се крият в къщата му.
— Тоест ще трябва да оцелеем четири пъти поред. Колко вероятно е това?
— Ще е като на финалите за Световната купа. Голяма въпросителна, но всяка година някой печели.
— Става въпрос за осемнайсет души.
— Двайсет. Забравяш шофьорите. Един на Милър или Томпсън, още един на Джоуи. Добрата новина е, че няма да са двайсет, събрани наведнъж. Максимум по шестима, когато стигнем до босовете. Всеки с по един шофьор и четирима бодигардове.
— Част от които ще са каймакът на боклуците, заобиколили гиганта.
— Ще се целим над главите им.
— Струва ми се чиста лудост.
— Защото не си сигурна какво да очакваш. Е, аз те питам: „какво?“.
Тя се замисли за миг, после отговори. Имаше страхотна памет.
— Ти твърдиш, че никой не е сигурен какво да очаква. И от двете страни. Това е добре, защото ще спечели онзи, който мисли най-бързо. Така и трябва да бъде.
— Правилно — кимнах аз. — Ще се случат странни неща, които непрекъснато ще се променят и в един момент може да загубим почва под краката си. Но ако продължаваме да мислим бързо, всичко ще е окей.
— Сигурен ли си?
— Всичко е относително, както сама каза преди малко. Главното е да мислим по-бързо от Джоуи Грийн. Историята показва, че модерните човеци са надживели неандерталците.
— Какво имаш предвид с тези „странни неща“, които предстоят да се случат?
— Че нищо няма да се развие според очакванията ни.
— Прозвуча доста по-конкретно. Спестяваш ли ми нещо?
Не отговорих.
Бенет пак ни дойде на крака и вдигна залозите. Обади се по телефона в стаята на Найс. Поиска да се срещнем в ресторанта и обеща да черпи един обяд. Найс угаси таблета, като заключи полуполезните снимки с нашата двойна парола. Качихме се с асансьора. Открихме го на една маса до прозореца, вече поръчал напитките ни — бутилирана вода за Найс и черно кафе за мен. В този момент разбрах, че ще ни поиска някоя наистина голяма услуга.
И той го направи.