— Моля.
— Моето мнение е, че превъзходните кратки произведения не могат да премахнат съществуването и на епически творби. Маларме не може да заличи Рабле.
— Това мнение е неоспоримо, но не забравяйте, че търсим плътност и в романите, които наричате епически.
— Исках само да подчертая, че успехът на Гала не е незаслужен, въпреки че е правил отстъпки пред вкуса на определени читатели. В този смисъл дори ако идеята на романа му е била открадната, това, което е постигнал, е оригинален и жизнеспособен вариант.
— Вярвате ли в това? — тъжно попита критикът.
— Напълно. Вие сте осъдили предварително кражбата му, защото сте били убеден, че ще ви ограби; но същевременно никак не е изключено вие да сте предизвикали решението му.
— Това е само предположение.
— Не. Отпечатъците и желанието му да ви отмъсти доказват, че статията го е преследвала, ожесточила го е и е играла важна роля в поведението му през последната година.
— Значи, все пак съм виновен.
— До известна степен, да. Не се съмнявам, че намеренията ви не са били престъпни и че когато сте публикували статията, дори и през ум не ви е минавало какви трагични последици ще има.
Но не трябва ли един писател, един критик да предвижда последиците от творчеството си?
— Вие ме смазахте.
— Не. Опитвам се да открия истинските пътеки на онези събития. Гала се е родил в бедно семейство. Дълги години е тънал в мизерия, докато най-после успял да извоюва някаква известност. За мъдреца и за светеца бедността може да представлява идеална среда. Но не и за желанията и въображението на Гала. И тогава той си отмъстил за несправедливостта на света, погубвайки собствения си живот и унизявайки таланта си, към който се отнесъл като към стока. Този отмъстителен порив сте предизвикали и вие, и госпожа Гаса. Подчертавам, че не искам да ви обвинявам, а само да свържа донякъде със събитията. Естествено, споменатите причини са предполагаеми (и нито един закон в нашето общество не ги осъжда), докато Гала е нарушил наказателния закон. И е пак не бива да забравяме, че за нарушенията той плати с живота си…
— Извинете, господин Гара… може би ще сметнете, че е дръзко…
— След като вие сам се подложихте на моя разпит, било най-малкото неучтиво да не отговоря на въпросите, които бихте ми задали…
— Исках да ви попитам дали пишете… дали създавате литература… — Инспекторът се усмихна тъжно. — Знам — продължи Гама с трепет в гласа, какъвто не беше прозвучал досега, — че има чувствителни души, които създават нежни, недоловими мелодии тайно, именно защото са деликатни създания… Възможно е да ви учуди, че твърдият ми характер е в състояние да възприеме подобни… мълчаливи послания. Едно трепетно мълчание понякога е по-близко до съсредоточаването, отколкото всяко слово. И както има гении на кратките форми и на епичните произведения (мисля, че така ги нарекохте), има и гении на мълчанието.
— Благодаря — промълви Гара.
— Вероятно ви се стори странно, че ви зададох подобен въпрос.
— Не съвсем…
— И все пак е удивително, че в продължение на един час под ваше влияние чувството за вина се луташе от единия към другия… Колкото и да са безпристрастни вашите аргументи, ако не бяхте ги осветили, щяха да останат невидими. Ето защо ви попитах дали пишете…
— Прав сте, моите разсъждения зависят от възпитанието, което съм получил. Майка ми беше калвинистка и чувството за вина изпълни детството ми. За съществуващото зло е виновен целият свят. А що се отнася до писането, може би някой ден ще ви покажа нещо. Но сега мога да ви разясня една мисъл, за да схванете… виждането ми. Вашата идея в статията се отнася до един извънземен посетител, взел образа на човек. Е, добре… Аз самият се изненадвам от начина, по който възприемам хората… Всеки един от тях ми се струва необяснима загадка, всеки един приемам като истински… извънземен посетител.