Нежното обръщение накара очите й да светнат.
— Изключително много.
Той я целуна и като търсеше причина да поостане, се отправи бавно към свързващата врата. Щом подмина тоалетката й, видя часовника на дядо й и се спря да го огледа добре.
— Имаш ли портрет на дядо си? — попита и вдигна часовника.
— Не. Държа часовника там, за да ми напомня за него.
— Изящна изработка е — отбеляза Джордан.
— Той бе изключителен човек — отвърна съпругата му учтиво.
Херцогът не забеляза усмивката, нито изпитателния й поглед, защото отново погледна часовника. Преди години, спомни си той, бе приел часовника, който сякаш му се полагаше. Сега го искаше повече, отколкото някога бе искал нещо друго. Искаше Александра отново да му го подари. Искаше да го погледне както тогава с любов и обожание, да му даде часовника, искаше да бъде достоен да го притежава.
— Беше подарен на дядо ми от шотландски граф, който го уважаваше заради знанията и възгледите му — промълви тя.
Джордан остави часовника на мястото му и се обърна. Щеше да му отнеме доста време да заслужи доверието й, но един ден със сигурност щеше да го сметне за достоен за часовника. От друга страна, можеше да му го подари по случай рождения му ден, помисли си той и се усмихна крадешком — ако, разбира се, тя си спомняше, че рожденият му ден е след четири дни.
— Наистина прекрасна вещ — повтори отново. — Как тече времето. Преди да се усетиш и ето че е изтекла една година. Ще се видим преди вечеря.
Джордан се наведе към огледалото. В изключително добро настроение, понеже щеше да се присъедини към Алекс в гостната, той се ухили на камериера си в огледалото и каза шеговито:
— Е, Матисън, какво мислиш — дали лицето ми ще развали апетита на дамата?
Зад него Матисън, който търпеливо държеше сакото на Джордан, за да му помогне да го облече, бе толкова стреснат от приятелското отношение на херцога, че му се наложи да се прокашля, преди да отговори със заекване:
— Смея да отбележа, че нейна светлост, която също има отличен вкус, би могла единствено да бъде възхитена от външния ви вид!
Джордан се усмихна при спомена за съпругата си, седнала на падналото дърво с въдица в ръка.
— Кажи ми, Матисън — попита, докато обличаше черното си сако, — какъв цвят са розите по арката при градините?
Стреснат от въпроса, Матисън объркано отговори:
— Рози ли, ваша светлост? Какви рози?
— Трябва ти жена — отвърна херцогът, усмихвайки се, докато потупваше удивения прислужник по ръката. — По-зле си, отколкото бях аз. Аз поне знаех, че по арката има… — той спря рязко, когато Хигинс затропа нетърпеливо по вратата, викайки:
— Ваша светлост… ваша светлост!
Махвайки на Матисън да се отстрани, той отиде до вратата и рязко я отвори, обръщайки се ядно към достолепния иконом:
— Какво те е прихванало, за Нога?
— Нордстром, ваша светлост, един от лакеите ви — изрече Хигинс толкова уплашено, че хвана Джордан за ръкава и го издърпа в коридора, преди да затвори вратата и да започне да бръщолеви несвързано: — Веднага казах на господин Фокс, както ми бяхте наредили да сторя, ако се случи нещо странно. Господин Фокс иска да ви види веднага в кабинета ви. Веднага. Каза ми да не казвам на другиго, така че само Джейн от кухнята и аз сме наясно за това злощастно събитие, което…
— Успокой се! — остро каза Джордан, тръгнал вече към покритото с червен килим стълбище.
— Какво става, Фокс? — настоя той, когато седна зад бюрото си и изчака следователят да се настани срещу него.
— Преди да обясня — започна предпазливо Фокс, — трябва да ви задам един въпрос, ваша светлост. От момента, в който потеглихте на пикник, кой наливаше от гарафата с портвайн, която бе поставена в кошницата?
— Портвайн ли? — повтори Джордан. — Жена ми се занимаваше с него.
— Пихте ли от него?
— Не — отвърна Джордан. — Съборих чашата на земята.
— Ясно. И, разбира се, жена ви също не пи?
— Не — каза херцогът. — Изглежда, само аз мога да понеса това питие.
— Спирахте ли някъде, оставяхте ли кошницата без надзор, преди да пристигнете на мястото за пикник? Може би при конюшните или при някоя къщурка?
— Не — сопна се Джордан, нетърпелив да види Александра, и ядосан, защото този разпит го бавеше. — За какво, по дяволите, става въпрос? Мислех, че ще обсъждаме някакъв си лакей — Нордстром.
— Нордстром е мъртъв — рязко рече Фокс. — Бил е отровен. Заподозрях, че е станало така, когато Хигинс ме извика, а местният лекар, доктор Данвърс, току-що го потвърди.
— Отровен! — повтори херцогът, неспособен да възприеме новината за такова зловещо нещастие в собствената си къща. — И как, за Бога, се е случил такъв странен инцидент?