— Не мога да повярвам, че това се случва — избухна Джордан, докато си слагаше чиста риза. После спря, поразен от факта, че облича чиста риза, за да изглежда добре за жената, която го водеше към смъртта му.
— Случва се — рече Фокс. — И е капан. Разбрах го от тона на съпругата ви и по погледа й, когато ви помоли да излезете с нея този следобед. Беше нервна и лъжеше. Наблюдавах очите й. Очите не лъжат.
Джордан погледна следователя с горчива насмешка, спомняйки си колко измамно невинни бяха изглеждали очите й преди.
— Това е легенда — рече той. — Легенда, в която вярвах.
— Бележката от лорд Таунсенд не е легенда — напомни Фокс на херцога. — Толкова са сигурни, че не знаем за намеренията им, че стават невнимателни.
При споменаването на бележката на Тони лицето на Джордан стана непроницаемо като камък. Както бе наредено, Хигинс бе донесъл бележката първо на Джордан, а после на Александра. Тя гласеше:
Всичко в горичката е готово. Трябва само да го доведеш.
Преди час, когато прочете бележката, болката почти го повали на колене, но сега не усещаше… нищо. Вече бе престанал да чувства каквото и да е, дори болка от предателството или страх. Спокойно се приготвяше да се изправи лице в лице с убийците си. Сега искаше само всичко да свърши, така че да започне по някакъв начин да заличава Александра от сърцето си.
Цяла нощ бе лежал буден, борейки се с глупавото желание да отиде при нея и да я прегърне, да й даде пари и да я предупреди да избяга — защото независимо дали щяха да успеят да го убият, Фокс вече имаше достатъчно доказателства Тони и тя да прекарат остатъка от живота си в тъмницата. Мисълта Александра да прекара живота си в затворнически дрехи и в тъмнина, в килия пълна с плъхове, бе почти непоносима, дори и сега — когато щеше да стане нейна жертва.
Александра го чакаше във фоайето и в синята си рокля изглеждаше чиста и невинна като поток. Тя се обърна и го загледа как слиза по стълбите. Тя се усмихваше, осъзна Джордан, защото красивата му млада съпруга възнамеряваше да се отърве от него завинаги.
— Готов ли си? — попита го весело.
Той кимна и двамата се отправиха към каретата, която ги очакваше.
Александра хвърли поглед на Джордан, когато каретата пое плавно по пътя сред дърветата, който скоро щеше да се разшири в обширно поле, което граничеше с овощните градини. Въпреки че Джордан спокойно държеше юздите на коня, тя забеляза, че напрегнало оглежда дърветата, сякаш търси нещо.
Чудеше се дали той по някакъв начин не е научил за нейната „изненада“ и дали не очаква празнуващите да изскочат от дърветата. Когато каретата им спря в полето, учудването на Джордан й подсказа, че не е знаел.
— Какво, по… — ахна удивено той при вида на невероятната гледка. Знамена се развяваха от вятъра и всичките му наематели и децата им бяха събрани на полето, облечени в най-хубавите си дрехи, и му се усмихваха. Вляво видя старата херцогиня, Тони, майка му и брат му. Мелъни и Джон Камдън бяха дошли с Роди Карстеърс и с половин дузина от познатите на Джордан. В далечния край на сечището бе поставена голяма платформа, на която бяха наредени столове. Над платформата бе опънат навес, който я пазеше от слънцето, а над нея се развяваха знамената на Хоторн, украсени с герба на Хоторн — ястреб с разперени криле.
Каретата на Джордан продължи и четирима тръбачи официално възвестиха пристигането на техния херцог. Събралите се заръкопляскаха.
Хоук спря конете и се обърна рязко към Александра:
— За какво е всичко това?
Очите й бяха изпълнени с любов, неувереност и надежда.
— Честит рожден ден! — изрече нежно тя.
Джордан само я изгледа и нищо не каза. Усмихвайки се нервно, тя обясни:
— Така в Моршам празнуваме рождените дни. — Когато той продължи да я гледа втренчено, тя постави ръка върху неговата и обясни въодушевено: — Това е комбинация от турнир и селски панаир — за да се отпразнува рожденият ден на херцога. И за да ти помогне да се опознаеш малко по-добре с наемателите си.
Джордан огледа тълпата с недоумение. Възможно ли бе цялата тази сложна организация да е параван за опит за убийството му, зачуди се той. Жена му ангел ли беше или дявол? Щеше да научи до края на деня. Той се обърна и й помогна да слезе от каретата.
— И сега какво се предполага, че трябва да правя?
— Ами да видим — каза радостно тя, опитвайки се да не показва колко е наранена от поведението му. — Виждаш ли добитъка в кошарите?
Джордан хвърли поглед на кошарите, разпръснати по полето.
— Да.
— Добитъкът принадлежи на работниците ти, ти трябва да избереш най-хубавото животно от всяка кошара и да му дадеш една от наградите, които аз купих от селото. Ей там, където въжетата образуват линии, ще има турнир, а там, където е мишената — състезание по стрелба, а…