Жената, на която Александра бе помогнала преди година и с която се бе сприятелила, погледна с мъка неподвижното й тяло, докато Джордан потегляше, а по сечището се разнесе хлипане.
Тридесет и първа глава
Когато доктор Данвърс излезе от покоите на Александра, на лицето му се бе изписало пораженско изражение.
— Съжалявам — рече лекарят на хората, които чакаха в коридора. — С нищо не мога да й помогна. Няма надежда.
Старата херцогиня притисна кърпичка към устните си и се отпусна в прегръдките на Тони. Мелъни потърси утеха в мъжа си. Джон Камдън стисна рамото на Джордан, а после отведе хлипащата си жена долу при Роди Карстеърс.
Лекарят каза на Джордан:
— Вече можете да влезете и да се сбогувате, но тя няма да ви чуе. В дълбока кома е. След няколко минути… най-много няколко часа ще си отиде тихо. — Джордан го погледна и той бързо добави: — Няма да изпита болка, Джордан, обещавам ви.
Джордан изгледа с омраза невинния лекар и влезе в стаята на Александра.
До леглото й бяха запалени свещи, а тя лежеше бледа като смъртта на белите възглавници. Дишането й почти не се долавяше.
Преглъщайки буцата в гърлото си, Джордан седна до леглото й и се вгледа в обичното лице. Имаше толкова гладка кожа, помисли си с мъка той, и толкова невероятно дълги мигли.
Тя дишаше!
— Не, не умирай! — проплака дрезгаво той, пое отпуснатата й ръка и трескаво потърси пулса й. — Не умирай! — Напипа пулса — едва доловим и слаб, но все пак се усещаше. Изведнъж той започна да й говори: — Не ме изоставяй, Алекс. За Бога, не ме изоставяй! Искам да ти кажа хиляди неща, моля те, позволи ми да ти покажа. Но няма да мога, ако си отидеш. Алекс, моля те, скъпа… моля те, не си отивай. — Чуй ме — продължи, убеден, че тя ще остане жива, ако разбере колко му е скъпа. — Чуй какъв бе животът ми, преди да се появиш… Той бе празен. Сив. И после дойде ти, и изведнъж изпитах чувства, които не подозирах, че съществуват, и видях неща, които преди не бях виждал. Ти не ми вярваш, нали, сладка моя? Но това е истината и мога да ти го докажа. — Гласът му потрепери от сдържаните сълзи и Джордан изрече: — Цветята на ливадата са сини, онези до потока са бели. А розите на арката при градините са червени.
Вдигна ръката й и я притисна към бузата си.
— Но това не е всичко, което забелязах. Забелязах, че сечището, където е паметната ми плоча, прилича на онова, където проведохме шеговития си дуел преди година. Скъпа моя, има и нещо друго, което трябва да ти кажа… Обичам те, Александра. — Той се задави от напиращите сълзи и продължи шепнешком: — Обичам те и ако умреш, няма да мога да ти го кажа. — Хоук отчаяно стисна още по-силно ръката й.
— Александра, да не си посмяла да ме оставиш! Ако го направиш, ще изхвърля Пенроуз. Кълна се, че ще го направя. И то без препоръки. Ще го изхвърля на улицата, чуваш ли ме? И после ще изритам и Филбърт. Пак ще направя Елизабет Грейнджърфийлд своя любовница.
Минутите се превърнаха в часове, но той не спираше да й говори. Ту я умоляваше, ту я заплашваше, а когато загуби надежда, започна да я ласкае:
— Помисли за безсмъртната ми душа, съкровище. Тя е черна, а без теб със сигурност ще си върна старите навици.
Той стискаше безжизнената й ръка, сякаш се опитваше да влее от собствения си живот в нейното тяло. И изведнъж решимостта и надеждата, които го бяха подтиквали да й говори с часове, го напуснаха. Отчаяние изпълни сърцето му, задуши го и от очите му рукнаха сълзи. Обгръщайки отпуснатото й тяло, Джордан притисна буза до нейната, а широките му рамене започнаха да се тресат.
— О, Алекс — проплака той, — как ще живея без теб?! Вземи ме със себе си. — Искам да дойда с теб…
Изведнъж дочу една прошепната дума. Затаи дъх и рязко извъртя глава, очите му трескаво я гледаха.
— Алекс? — настоятелно изрече той. Точно когато реши, че си е въобразил лекия трепет на клепачите й, бледите й устни се разтвориха.
— Кажи, скъпа — рече отчаяно, накланяйки се по-близо към нея. — Кажи нещо, моля те, съкровище!
Александра преглътна и раздвижи устни.
— Какво, мила? — помоли я настоятелно той, не разбираше какво му казва.
Тя отново прошепна и този път очите на Джордан се разшириха, когато я разбра. Той се вгледа в здраво преплетените им ръце и изведнъж се засмя. След малко се смееше с глас. Възрастната херцогиня, лекарят и Тони се втурнаха в стаята, мислейки, че мъката бе помрачила разума на Джордан.
— Тони — с широка усмивка каза Джордан, — Александра смята, че краката на Елизабет Грейнджърфийлд са прекалено големи.