— Има ли причина за противното?
— Аз… — Красавицата прехапа устни и поклати глава. — Не, няма. Но някой ден ще ти се наложи да се ожениш и да имаш деца.
Очите му блеснаха и той отново се облегна на рамката на прозореца, скръсти ръце пред гърдите си и попита:
— Да се оженя ли? Наистина ли? Така ти се правят децата? А през цялото това време аз си мислех, че…
— Джордан, стига! — засмя се Кетрин, очарована от хумора му. Ти се нуждаеш от законен наследник.
— Когато се наложи да се оженя, за да имам наследник, ще взема първото наивно девойче, което ще подскача само при звука на гласа ми — мрачно заяви.
— И когато тя се отегчи и потърси забавления другаде, какво ще правиш?
— А дали ще се отегчи?
Кетрин се загледа в мускулестото му тяло широки рамене, тясна талия и изсечени мъжествени черти. В ленена риза и тесни бричове за езда, Джордан Таунсенд излъчваше сила и неукротима чувственост. Тя повдигна вежди и впи нелепите си очи в неговите.
— Може би няма.
Докато тя се обличаше, той се обърна псе загледа гостите, които се тълпяха в градината на имението Хоторн, за да отпразнуват подобаващо рождения ден на майка му. За външен човек имението сигурно изглеждаше като самия рай, обитаван от красиви, безгрижни, пъстри птици, перчещи се с красотата и хубавите си премени. За осемнайсетгодишния Джордан Таунсенд обаче сцената, разиграваща се долу, не беше интересна и изобщо не бе красива. Младежът много добре знаеше какво става зад стените на дома му.
Въпреки младостта си той бе загубил вяра в хората, та дори и в собствените си добродетели. Беше е отлично потекло, беше красавец и неизмеримо богат, ала освен това бе преситен от света.
Подпряла брадичка на малките си юмручета, госпожица Александра Лорънс гледаше жълтата пеперуда, кацнала на перваза на прозореца в дома на дядо си. Миг след това тя отново се обърна към побелелия старец, който седеше зад бюрото срещу нея.
— Какво каза, дядо?
— Попитах те защо тази пеперуда ти е по-интересна от Сократ — изрече нежно мъдрият човек, усмихвайки се на тринадесетгодишното дете, наследило лъскавата кестенява коса на майка си и неговите синьо-зелени очи. Развеселен, той потупа томчето със Сократови съчинения, които й четеше и разясняваше.
Александра се усмихна лъчезарно и извинително, но не се оправда за разсеяността си. Както дядо и често обичаше да казва: „Лъжата е обида за душата, както и за интелекта на онзи, когото лъжат.“ А тя никога не би обидила милия старец, който я даряваше с мъдростта си и я учеше на математика, история, латински и философия.
— Чудех се рече — момичето със замислена усмивка — дали някога ще се превърна от гъсеница в пеперуда, дали ще стана красива.
— Че какво й е на гъсеницата? В края на краищата — цитира той — красотата зависи от гледната точка.
Старецът присви очи, докато чакаше да види дали внучката му ще познае от кого е цитатът.
— Хораций.
Той кимна гордо и добави:
— Няма нужда да се тревожиш за външния си вид, милата ми, тъй като истинската красота идва от сърцето.
Александра наклони глава и се замисли, ала не се сети за нито един древен или съвременен философ, който да ги е изрекъл.
— Кой е казал това?
Дядо й се засмя.
— Аз.
Звънливият й смях изпълни слънчевата стая, ала скоро тя отново се умисли.
— Папа е разочарован, че не съм красива. Веднага го разбирам, когато си дойде. Той има право да очаква да стана красавица, защото мама е красива и защото той е неотразим. Освен това по брак папа е четвърти братовчед на един граф.
Господин Гимбъл едва успя да прикрие неприязънта, която изпитваше към зет си, както и мнението си за предполагаемата му връзка с предполагаем граф. Вместо това мъдро цитира:
— Потеклото е нищо, за разлика от добродетелта.
— Молиер — веднага рече Александра. Но — добави не може да не се съгласиш, че е ужасно несправедливо от страна на съдбата, че е дарила папа с дъщеря с такава обикновена външност. Защо — продължи още по-тъжно, — защо не мога да бъда висока и защо не съм руса? Щеше да е толкова по-хубаво, вместо да приличам на циганче, както казва папа.
Тя се извърна и отново се загледа в пеперудата. Старецът с любов наблюдаваше внучката си. Тя бе всичко друго, но не и обикновена. Когато бе едва на четири годинки, той бе започнал да я учи да пише и да чете, също както бе обучавал и селските деца. Ала умът на Алекс бе по-остър и отворен за познанието. Селските деца бяха безразлични ученици, които посещаваха училището едва няколко години, преди да отидат да обработват нивите с бащите си, преди да се задомят и да завъртят кръга на живота отново. Алекс обаче обичаше книгите, също като него самия.