Възрастният мъж се усмихна на девойката. Хрумна му, че кръгът на живота не е чак толкова лошо нещо.
Ако бе следвал убежденията си и бе останал ерген, отдавайки се на науката, Александра Лорънс никога нямаше да се появи на бял свят. А тя бе дар за света. Неговият дар. Мисълта внезапно го засрами, защото бе горделива. Все пак топлината сгря сърцето му, докато наблюдаваше къдравата главица на момичето, седящо на перваза на прозореца. То бе всичко, на което се бе надявал, и повече. Алекс беше нежна и весела, умна и неукротима по дух. Може би бе по-темпераментна, отколкото трябваше, и по-чувствителна от обикновеното, което личеше от опитите й да се хареса на повърхностния си баща, който ги посещаваше от дъжд на вятър.
Чувствителната Александра долови промяната в настроението на дядо си и се опита да го развесели:
— Зле ли ти е, дядо? Отново ли имаш главоболие? Да ти разтрия ли раменете?
— Да, наистина малко ме боли главата отвърна господин Гимбъл и потопи перото си в мастилницата, за да изпише заглавието на текста.
Едва бе приключила да го разтрива и с старецът усети как нещо го гъделичка по бузата. Потънал в работата си, той разсеяно се почеса, ала сега нещо го погъделичка по ухото. Господин Гимбъл едва сдържа усмивката си, когато осъзна, че Алекс го гъделичка с перце.
— Алекс, скъпа, тук май се върти едно пакостливо птиче, което ми пречи да работя.
— Защото работиш прекалено много — рече тя, но целуна дядо си по бузата и се върна на мястото си да чете Сократ. Само миг-два след това вниманието й бе привлечено от едно червейче, което бавно си проправяше път в стаичката.
— Ако всичко съществува с някаква цел в света, тогава защо Бог е създал змиите? Толкова са отблъскващи. Направо отвратителни.
Дядо й въздъхна и остави перото.
— Ще си напомня да питам Бог, когато си отида от този свят.
Мисълта за смъртта на дядо й я натъжи дълбоко, ала шумът от колелата на карета я разсея. Александра скочи на крака и изтича до прозореца.
— Папа си дойде! — радостно извика. — Най-сетне си дойде от Лондон.
— Време беше — промърмори господин Гимбъл, но Алекс не го чу. Тя бързаше да се хвърли в безразличната прегръдка на баща си.
— Как си, циганче? — попита той без особен интерес. Господин Гимбъл стана и отиде до прозореца, за да види как красивият лондончанин качва дъщеря си в луксозната нова карета. Разкошна карета, модерни дрехи… но моралът на зет му не бе толкова безукорен. Старецът ядосано се замисли за времето, когато дъщеря му Фелиша бе заслепена от красотата и изтънчеността на този мъж, който се появи в къщата им, след като един следобед каретата му се повредила на пътя. Господин Гимбъл бе предложил на странника да пренощува в дома му и на смрачаване с неохота бе отстъпил пред молбите на Фелиша да покаже на непознатия красивата гледка, разкриваща се от хълма над потока.
Когато нощта настъпи, господин Гимбъл тръгна да ги търси притеснен. Лесно ги откри на светлината на пълната месечина. Двамата бяха край потока, прегръщаха се и бяха голи. Само четири часа бяха необходими на Джордж Лорънс да убеди Фелиша да забрави доброто си възпитание и да я прелъсти.
Гняв, по-силен от смъртта, обзе господин Гимбъл, който напусна мястото, без да продума. Когато след два часа се прибра у дома, не бе сам. Бе довел приятеля си, местния свещеник. Пасторът носеше Библията, за да прочете сватбените слова.
Господин Гимбъл носеше и пушката си, за да е сигурен, че прелъстителят ще участва в брачната церемония.
Тогава за пръв път в живота си държа оръжие в ръка.
И какво спечели справедливият му гняв за горката Фелиша? При тази мисъл старецът изпита болка.
Джордж Лорънс купи просторна къща, изоставена от цяло десетилетие, нае слуги и без желание живя девет месеца заедно със съпругата си в това забравено от бога графство. Скоро след това се появи Алекс и той се върна в Лондон, където прекарваше времето си. Навестяваше семейството си един или два пъти годишно.
— Той печели пари така, както знае — обясни Фелиша на баща си, повтаряйки думите на съпруга си. — Той е джентълмен и затова не можем да очакваме от него да работи като обикновените хора тук. В Лондон има връзки, които му позволяват да общува с правилните хора и му помагат да прави добри инвестиции, за да знае на кои коне да залага на състезанията. Само така може да ни издържа. Естествено, той предпочита да сме с него в Лондон, но там е ужасно скъпо и той не би и помислил да ни накара да живеем в претъпканите, мръсни квартири, които обитава. Посещава ни винаги когато може.