Джордан тръгна към коня си, завързан за близкото дърво. Все още имаше възможност да поспи няколко часа преди началото на дългия работен ден и на многото срещи, които трябваше да проведе. Вечерта предстоеше и балът на Билдрън.
Полилеи със стотици кристални висулки блестяха над огромната бална зала, в която облечените в коприна, сатен и кадифе гости се носеха в ритъма на валса. Двукрили врати водеха към уютни тераси, пропускаха хладния ветрец вътре и даряваха двойките, зажаднели за малко лунна романтика, с възможността да останат насаме миг-два.
На една от терасите, прикривани от сенките, стояха двама души, безразлични към догадките и клюките, които предизвикваше отсъствието им.
— Безсрамие! — рече госпожица Летиша Билдрън на заобиколилите я елегантно облечени мъже и жени, които съставиха обичайната й свита. Хвърляйки към терасата укорителен и изпълнен със завист поглед, тя добави: — Елизабет Грейнджърфийлд се държи като лека жена. Да преследва Хоторн, когато съпругът й лежи ранен у дома след дуела с него!
На забележката й сър Родерик Карстеърс отвърна с обичайната си острота, от която се бояха всички във висшето общество:
— Права си, красавицата ми. Елизабет трябва да се поучи от теб и да преследва Хоторн само когато са сами, а не на обществени места.
Летиша замълча, ала издайническа руменина пропълзя по страните й.
— Внимавай, Роди, губиш способността си да различаваш забавното от обидното.
— Напротив, скъпа. Аз се старая да съм рязък и остър.
— Не ме сравнявай с Елизабет Грейнджърфийлд, ние нямаме нищо общо.
— О, напротив. И двете искате Хоторн. А това е общото между вас и още петдесетина дами, кои то бих могъл да назова, ала в това си приличате особено с една. — Кимна към красивата червенокоса балерина, която танцуваше с един руски принц. — Елиз Грандю. Изглежда, тя е събрала най-доброто от всички вас, защото вече е новата любовница на Хоторн.
— Не е вярно! — възрази дамата, а сините и очи се стрелнаха към червенокосата, за която се знаеше, че е омаяла и руския принц, и испанския крал. — Хоторн не е обвързан!
— За какво говорите, Лети? — попита една от младите дами, отделяйки се от ухажорите си.
— Обсъждаме факта, че той отиде на балкона с Елизабет Грейнджърфийлд — сопна се тя. Нямаше нужда да обяснява кой е „той“. В обществото всеки знаеше, че „той“ е Джордан Адисън Матю Таунсенд — маркиз на Ландсдаун, виконт на Лийдс, виконт на Рейнолдс, граф Таунсенд на Марлоу, барон Таунсенд на Стролей, Ричфилд и Монмарт… и дванайсети херцог на Хоторн.
„Той“ олицетворяваше мечтите на младите дами — висок, тъмнокос и невероятно привлекателен, дарен с дяволски чар. Момичетата в обществото често казваха, че сивите му очи могат да прелъстят и монахиня или да смразят кръвта във вените на безмилостен враг. По-възрастните жени обаче знаеха, че враговете му обикновено си патеха от уменията му с пистолетите и рапирата, а не от острия му поглед. Ала без значение на каква възраст бяха, дамите от обществото бяха единодушни по отношение на едно — човек трябваше само да погледне херцога на Хоторн, за да осъзнае, че той е мъж от потекло, елегантен и стилен, полиран като диамант. И често… също толкова твърд.
— Роди твърди, че Елиз Грандю е новата му любовница — рече Лети, кимвайки към спиращата дъха червенокоса красавица, която явно не подозираше за усамотението на Хоторн и Елизабет Грейнджърфийлд.
— Глупости — отсече седемнайсетгодишното наивно момиче. — Ако беше така, той нямаше да я води тук. Нямаше.
— Щеше. И точно така е направил — обади се друга млада дама, която не откъсваше очи от терасата с надеждата отново да зърне легендарния херцог. — Майка ми казва, че Хоторн прави каквото си поиска и пет пари не дава за общественото мнение.
В същия миг обектът на този и на десетки подобни разговори в балната зала се облегна на каменния парапет на терасата и се взря в блестящите сипи очи на Елизабет с очевидно раздразнение.
— Вътре унищожават репутацията ти, Елизабет. Ако имаш капка мозък в главата, ще се оттеглиш в провинцията заедно с „боледуващия“ си съпруг и ще изчакаш няколко седмици, докато клюките около дуела не утихнат.
С престорена веселост тя сви рамене:
— Клюките не могат да ми навредят, Джордан. Сега съм графиня. — Горчивина задави думите й. — Няма значение, че съпругът ми е с трийсет години по-възрастен от мен. Родителите ми имат нова титла в колекцията си, а това е всичко, което искаха.