— Корин — каза тихо Висена.
— Да?
— Не си отивай.
Корин наведе глава. От брезовия пън в огъня изригнаха синкави гейзери пламък. Той я погледна, но не можа да издържи вида на необикновените блестящи очи. Извърна глава към огъня.
— Не изисквай от себе си твърде много — каза Висена, загръщайки се с наметалото. — Така се получава, че всичко неестествено буди страх. И отвращение.
— Висена…
— Не ме прекъсвай. Да, Корин, хората се нуждаят от нашата помощ, благодарят за нея, понякога съвсем искрено, но се гнусят от нас, боят се от нас, не ни поглеждат в очите, плюят през рамо. По-умните, като теб, са по-малко искрени. Ти не си изключение, Корин. От мнозина вече съм чувала, че не са достатъчно достойни, за да седят около един огън с мен. А се случва и ние да се нуждаем от помощта на тези… нормални. Или от компанията им.
Корин мълчеше.
— Знам — продължи Висена, — че щеше да ти е по-лесно, ако имах сива брада до кръста и крив нос. Тогава отвращението към моята личност нямаше да предизвиква такова объркване в главата ти. Да, Корин, отвращение. Дрънкулката, която нося на челото си, е халцедон… На него до голяма степен дължа магическите си способности. Прав си, с помощта на халцедона мога да чета най-отчетливите мисли. А твоите са извънредно отчетливи. Не очаквай да ми е приятно. Аз съм магьосница, вещица, но преди всичко — жена. Дойдох тук, защото исках да спя с теб.
— Висена…
— Не. Сега вече не искам.
Седяха в мълчание. Пъстрокрилата птица в дълбините на гората, в мрака върху клона на дървото, чувстваше страх. В гората имаше сови.
— Що се отнася до отвращението — обади се най-накрая Корин, — ти малко преувеличи. Но си признавам, че предизвикваш у мен нещо като… безпокойство. Не биваше да ми позволяваш да виждам онова, на кръстопътя. Онзи труп, разбираш ли?
— Корин — изрече спокойно магьосницата, — когато ти при ковачницата заби меча си в гърлото на врана, и аз за малко да се изповръщам върху гривата на коня. Едвам се задържах върху седлото. Но да оставим на мира нашите занаяти. Да приключваме този разговор, защото той не води до никъде.
— Да приключваме, Висена.
Магьосницата се обгърна още по-плътно с наметалото. Корин хвърли в огъня няколко сухи клонки.
— Корин?
— Да?
— Не искам да ти е безразлично колко хора ще загинат утре. Хора и… от другите. Разчитам на твоята помощ.
— Ще ти помогна.
— Това не е всичко. Остава въпросът с прохода. Трябва да отворя пътя през Кламат.
Корин посочи с горящия връх на пръта другите огньове и разположилите се около тях хора, заспали или заети с тихи разговори.
— Като се има предвид забележителната ни армия, не би трябвало да имаме проблеми — каза той.
— Забележителната ни армия ще се разпръсне по домовете си веднага щом престана да ги опиянявам с магия — усмихна се тъжно Висена. — А аз няма да ги опиянявам. Не искам някой от тях да загине в битка, която не е тяхна работа. А кашчеят не е тяхна работа, той е работа на Кръга. Трябва да отида в прохода сама.
— Не — отсече Корин. — Няма да отидеш сама. Ще отидем заедно. Висена, още от дете съм знаел кога трябва да бягам и кога още ми е рано. Задълбочавал съм познанията си по този въпрос през дълги години на практика и благодарение на това сега ме смятат за безстрашен. Нямам намерение да подлагам репутацията си на съмнение. Няма нужда да ме опияняваш с магии. Да видим първо как изглежда този кашчей. Между другото, какво представлява според теб кашчеят?
Висена наведе глава.
— Боя се — прошепна тя, — че това е смъртта.
VI
Бандитите не допуснаха да бъдат изненадани в скалите. Чакаха по седлата, неподвижни, напрегнати, вторачени в излизащите от гората въоръжени селяни. Вятърът развяваше наметалата им и им придаваше вид на измършавели хищни птици с проскубани пера, ужасяващи, предизвикващи уважение и страх.
— Осемнайсет — преброи ги Корин, изправяйки се на стремената. — Всичките на коне. Шест резервни коня. И един фургон. Микула!
Ковачът бързо пренареди отряда си. Въоръжените с пики и копия селяни се спуснаха на колене на края на храсталаците, като опряха дръжките на оръжията си в земята. Стрелците избраха позиции зад дърветата. Останалите отстъпиха в гъсталака.
Един от конниците тръгна към тях, приближи се. Спря коня си, вдигна ръка над главата си и извика.
— Капан — промърмори Микула. — Познавам ги, кучите синове.
— Ще видим — рече Корин, скачайки от седлото. — Да вървим.
Двамата бавно тръгнаха към конника. След малко Корин забеляза, че Висена ги следва.
Конникът беше боболак.
— Ще бъда кратък — извика той, без да слиза от коня. Дребните му бляскави очички просветваха, наполовина скрити сред козината, покрила лицето му. — В момента аз командвам групата, която виждате там. Девет боболаци, петима човеци, трима вранове и един елф. Останалите загинаха. Между нас възникна недоразумение. Бившият ни командир, по чиято идея сме тук, лежи завързан в пещерата. Правете с него каквото пожелаете. Ние смятаме да си тръгваме.