Той се обърна. За миг се зачуди дали да не се върне в къщата. Не за да продължи обяда си или да послуша пастора, а за да подремне, облегнал гръб на белосаната стена. Но не се върна. От главата му не излизаше гледката на тънката като на оса талия на Анабел Прентис. И стройният задник, чиито очертания не можеха да се скрият от полата. Дърводелецът пристъпи от крак на крак и намести панталоните си на чатала.
На вратата на хамбара се мярна нещо бяло. Адам Стаутън не забеляза какво точно. Но предполагаше. Някакво непреодолимо желание го накара да влезе. Подозренията му се оказаха правилни. Това стана ясно веднага, щом очите му свикнаха с полумрака.
— Знаех си — каза Анабел Прентис. — Знаех си, че ще дойдеш за мен.
Дърводелецът преглътна, усещайки как се изчервява. Жената се разсмя — леко, свободно, звънко. Стоеше облегната на един от стълбовете, съблазнително наведена.
— Е — тя промени позата си на още по-съблазнителна, — няма от какво да се срамуваш. Това е нещо нормално. Ние обикновено се стремим към това, което желаем, вървим след това, към което изпитваме непреодолимо влечение. А ти нали изпитваш към мен непреодолимо влечение? Признай си!
Дърводелецът не си призна. Анабел Прентис се разсмя отново.
— Изпитваш, изпитваш — увери го тя. — Видях как ме гледаш. Събличаше ме с поглед. Като пред съд, в който съдят за магьосничество. Какво, господин страж на закона от Уотъртаун? Та това е стандартна процедура, така постъпиха в Сейлъм и Андовър, в Медфорт и Лин, така направиха и в Чарлстън, същото се прави и в съдилищата на всички други градове и окръзи на Колонията в Масачузетския залив. Не греша, нали? Съдиите събличат момичетата голи, усърдно търсейки върху телата им знак, петно, значение на дявола. О, не се съмнявам, че тогава неугасим свещен устрем и страст поглъщат господа съдиите. Те оглеждат грижливо, внимават да не пропуснат някое кътче, а когато се налага, си помагат с наслюнчени пръсти. И колко огромна е радостта им, когато намерят нещо, защото винаги се намира по нещо. Нали така, господин страж на закона? И ти си виждал подобни неща, нали си присъствал на такива огледи?
Преди дърводелецът да успее да направи нещо, Анабел Прентис бързо разкопча и съблече горната си дреха. Под нея имаше тънка блуза, която изобщо не скриваше формите й. Много привлекателни форми. Стаутън с усилие преглътна. „Трябва да си тръгна оттук — помисли си. — Трябва да си тръгна колкото се може по-бързо, защото това ще свърши зле. Тази жена е побъркана.“
— Да, присъствал си — повтори Прентис. — Ти си бил свидетел, когато пред съда на окръг Мидълсекс са разсъбличали Джанет Харгрейвс. И аз прекрасно знам какво си си мислел тогава. Знам също какво си си представял по-късно, през нощта, когато, затворил очи, си изпълнявал съпружеския си дълг пред жена си, която за осем години брак не ти е позволила да й вдигнеш ризата по-нависоко, отколкото е било абсолютно необходимо, и то само в пълна тъмнина. Затова тръгна с пастора и конетабъла, затова взе участие в преследването. Нали? Защото в сравнение с кокалестата жена с риза до петите, ти е по-приятен грехът на Онан в мрака на бивака, със стиснати клепачи, под които непрестанно виждаш голата вещица.
„Трябва да изляза — помисли си дърводелецът, червен като цвекло. — Незабавно трябва да изляза оттук!“.
Но той не беше в състояние да направи нито крачка. Можеше само да се пули. Анабел Прентис само се усмихна. И започна бавно да се разсъблича.
— Мислиш си — досети се тя, — че това е магия, че мога да ти чета мислите? Не е необходимо, твоите мисли са банални, очевидни и прозрачни като изворна вода. Чета и виждам всяка от тях, включително и това, че ти не вярваш нито в магията, нито във вещиците. Ха! Толкова ли си сигурен? По-добре не рискувай, провери, убеди се лично. И осезаемо. Е, ела при мен. Виж. Докосни.
Под вече разкопчаната блуза имаше сутиен, украсен с дантелени ленти. Адам Стаутън никога не беше виждал нещо подобно. Но често си го беше представял.
— Разгледай ме добре — Анабел Прентис изпъна рамене и дълбоко откритите гърди излязоха още повече от прегръдката на сутиена. — Огледай ме добре, инч по инч. Може би ще видиш върху мен знака на Звяра, клеймото на Сатаната? Може би тук, между тези две най-обикновени гърди, ще видиш трета, тази, от която на шабатите дават на Дявола да смуче? Ела. Виж. Докосни.
— Страхуваш се от пастора си? — отгатна тя отново, виждайки, че той не се помръдва и не пристъпва нито крачка. — Не се бой. Ако пасторът попита какво сме правили тук, ще кажеш, че сме чели псалми. И „Песен на песните“. Ела при мен, „кажи ми ти, когото люби душата ми, где пасеш стадото си, где го успокояваш на пладне; че защо да съм като една, която се скита край стадата на твоите другари?“172.