— Наистина речта беше кратка — изсумтя Микула. — Вие смятате да си тръгвате. А ние смятаме да ви разпорим червата. Какво ще кажете?
Боболакът се озъби и изпъна дребното си тяло върху седлото.
— Мислиш ли, че преговарям с вас, защото ме е страх от бандата ви лайнари със сламени цървули? Моля, ако искате, ще преминем през търбусите ви. Това ни е занаятът, момче. Знам какво рискуваме. Дори и част от нас да паднат, останалите ще преминат. Такъв е животът.
— Фургонът няма да премине — процеди Корин. — Такъв е животът.
— Ще го имаме предвид.
— Какво има във фургона?
Боболакът се изплю през дясното си рамо.
— Една двайсета от онова, което остана в пещерата. И за да е всичко ясно — ако наредите да оставим фургона, няма да се съгласим. Ако трябва да излезем от тая бъркотия без печалба, поне няма да е без борба. Е, как ще стане? Ако ще се бием, предпочитам да е сега, сутринта, докато слънцето не е започнало да напича.
— Смел си — каза Микула.
— Всички в семейството ми са такива.
— Ще ви пуснем, ако оставите оръжието.
Боболакът отново се изплю, за разнообразие — през лявото си рамо.
— Нищо няма да се получи — промърмори той.
— Ето къде ти е болката — засмя се Корин. — Без оръжие сте боклуци.
— А ти какъв си без оръжие? — поинтересува се равнодушно дребосъкът. — Кралски син? Виждам що за тип си. Да не мислиш, че съм сляп?
— Готвите се да се върнете утре с оръжия — изрече бавно Микула. — Ако не за друго, то поне за онова, за което каза, че е останало в пещерата. За още по-голяма печалба.
Боболакът се озъби.
— Имаше такава идея. Но след кратко обсъждане се отказахме от нея.
— Много правилно — обади се изведнъж Висена, като излезе иззад гърба на Корин и застана пред конника. — Много правилно сте постъпили, като сте се отказали, Кехъл.
На Корин му се стори, че вятърът неочаквано се усили, започна да вие между камъните и тревите, да навява хлад. Висена продължи да говори с някакъв чужд, металически глас:
— Всеки от вас, който пожелае да се върне, ще умре. Виждам това и го предсказвам. Тръгвайте си незабавно. Незабавно. Веднага. Всеки, който опита да се върне, ще умре.
Боболакът се наведе и погледна магьосницата иззад шията на коня. Не беше млад — козината му вече беше почти посивяла, изпъстрена с бели косъмчета.
— Ти ли си това? Така си и знаех. Радвам се, че… Няма значение. Казах, че не смятаме да се връщаме. Присъединихме се към Фрегенал заради печалбата. Всичко свърши. Сега ни висят на шията Кръгът и цели села, а Фрегенал започна да бълнува за власт над света. Дойде ни до гуша и от него, и от онова страшилище в прохода.
Той дръпна юздите и обърна коня.
— За какво ли ти говоря всичко това? Тръгваме си. Бъдете здрави.
Никой не му отговори. Боболакът се поколеба, погледна към края на гората, а после — към неподвижната редица на конниците си. Отново се наведе в седлото и погледна Висена в очите.
— Бях против покушението срещу теб — каза той. — Сега виждам, че с право. Ако ти кажа, че кашчеят е смъртта, пак ще тръгнеш към прохода, нали?
— Да.
Кехъл се изправи, извика на коня си и се понесе към своите. След минута конниците, строени в колона и обкръжили каруцата, тръгнаха към пътя. Микула вече беше до своите хора. Говореше нещо, успокояваше брадаткото от Порог и останалите, жадуващи кръв и отмъщение. Корин и Висена наблюдаваха безмълвно преминаващия покрай тях отряд. Конниците яздеха бавно и гледаха право пред себе си, демонстрирайки спокойствие и студено презрение. Единствено Кехъл при преминаването си леко вдигна ръка в прощален жест, поглеждайки Висена със странно изражение. После рязко пришпори коня, излезе начело на колоната и се скри между дърветата.
VII
Първият труп беше проснат до самия вход на пещерата, притиснат между чували с овес и купчина сухи клонки. Коридорът се разделяше на две, веднага след разклонението лежаха още двама — на единия главата му беше почти напълно размазана от удар с боздуган или тъпата част на брадва, вторият беше покрит със засъхнала кръв от различни рани. И тримата бяха хора.
Висена свали превръзката от челото си. Диадемата излъчваше блясък, по-ярък от светлината на факел, и осветяваше мрачните вътрешности на пещерата. Коридорът водеше до голяма зала. Корин тихо подсвирна през зъби. До стената бяха наредени сандъци, чували и бъчви, издигаха се купчини от конски сбруи, кожени дисаги, оръжия, инструменти. Няколко сандъка бяха разбити и празни. Други бяха пълни. Корин се приближи и видя матовозелени късчета яспис, тъмни парченца жадеит, ахати, опали, хризопрази и други камъни, чиито имена не му бяха известни. Върху каменния под, проблясващ от пръснатите тук-таме златни, сребърни и медни монети, лежаха безразборно разхвърляни връзки кожи — боброви, рисови, лисичи, росомахови.