— Преподобни… Това са… вещици…
Джон Мадокс затрепери като в треска и се разкашля, обливайки Джейсън в кръв. Очите му, до този момент призрачно светещи само с бялото си, изведнъж станаха нормални — зли и враждебни. „Сега ще ме наругае — помисли си Джейсън. — Дори умирайки, ще ме наругае.“
Преподобният захриптя:
— Омитай се оттук… момче… — едва разбираемо прошепна той. — Махай се… Не се бави…
Джейсън се изправи. Огледа се. Избърса лицето си, размазвайки върху него кръвта на пастора. И хукна да бяга. Между къщите, към нужника, от който, както вече знаеше, не беше далеч до реката, ракитака и гората.
Не успя да направи и три крачки.
Изведнъж се почувства така, сякаш на всеки от краката му виси стофунтова тежест, а на гърба му — воденичен камък. Отъпканата почва изведнъж се превърна в гъста и лепкава тиня, в блато, в което той беше затънал над коленете. И сега стърчеше неподвижен и безсилен, като насекомо в лепкавата вътрешност на хищна орхидея.
Страхът така го парализира, че не можеше дори да крещи.
— Браво — чу се гласът на Дороти Сътън. — Много добре, госпожице Пейшънс Уитни. Отлични заклинания, госпожо Елън Блай. Прекрасно!
— Аз го хванах първа! — възкликна Пейшънс Уитни, чернокосата, хващайки Джейсън за ръкава. — Остави го, Елън!
— Как ли пък не! — извика тънко Елън Блай, светлокосата, хващайки Джейсън за другия ръкав. Момчето почти увисна, разпънато между тях. — Аз го хванах първа!
— Да бе! Пускай го!
— Ти го пускай!
— По-спокойно, госпожици — намеси се рязко Дороти Сътън. — Злобата вреди на красотата. И няма защо да се биете за плячката, тъй като плячката не е ваша. Момчето ще бъде за госпожа Хипатия Харлоу.
— Защо? — развика се Пейшънс Уитни. — На какво основание?
— Тя вече си има един! — подкрепи я пискливо Елън Блай. — Тя си има Ейдриън ван Рийсъл! Защо Хипатия…
— Защото Хипатия се нуждае! — отсече Дороти Сътън.
— Ние също се нуждаем! — заяви Пейшънс Уитни.
— Вие с вашите нужди можете да почакате — изрече сухо Дороти. — Или да ги удовлетворявате така, както на вас, сополанки, все още ви приляга, докато на зрелите жени — вече не. И достатъчно за това. Хипатия! Ела тук. Както каза умрелият преди малко пастор Мадокс, цитирайки Левит: „А колкото за робите и робините, които ще имаш, от народите, които са около вас, от тях да взимаш роби и робини.“ Така че взимаме. Вземи този юноша, Хипатия. Дарявам ти го.
— Благодаря, Дороти.
Тракащият със заби Джейсън Ривет надуши мирис на сапун, трева и тютюн. Обърна глава и видя веселата, пълничка жена, която пушеше лула, докато двамата с дърводелеца Стаутън се разхождаха из селището. Видя пухкавата й ръка, пръстите й, които се протягаха към очите му. Стисна клепачи. Усети докосването. В главата му проблесна, в ушите му зашумя. Волята му се пръсна, разлетя се като разбита мраморна статуетка, а съзнанието му потъна в меко, топло и равнодушно към всичко небитие.
— Ти си мой — заяви властен глас. — Върви.
Той се подчини на заповедта. Мисълта, че от този момент нататък ще бъде все така, беше една от последните му съзнателни мисли.
Пейшънс и Елън гледаха навъсено, сумтяха и ругаеха. Дороти Сътън се огледа.
— Трябва да се махнат оттук тези тленни останки, Джемайма — каза тя. — Къде е Анабел?
— Тук съм.
— Охо! Виждам, че не си пиляла времето си. Погрижила си се за себе си.
— Че как! — Анабел Прентис погледна гордо Адам Стаутън, който я следваше с празен поглед, послушен като куче. — Бива си го мъжът, а? Красавец! И страстен, хе-хе!
— А ние? — попита отново жално Пейшънс Уитни. — Ние — кога?
— Следващия път! — отсъди Дороти Сътън. — Анабел, а този поддръжник на закона и краля вече напълно ли е във властта ти? Успокои ли се? Нали няма да има изненади?
— Няма да има — увери я Анабел Прентис.
Но Адам Стаутън й показа колко много се лъже.
Той я бутна така, че тя тупна по задник на земята, право в краката на Джемайма Тиндал. А дърводелецът хукна да бяга. Той се носеше посред улицата, между наредените в шпалир изумени жени. Профуча покрай мъжете, застинали с лъжици в ръце, неподвижни около дългата маса, като на картина, пародия на „Тайната вечеря“.
— Спрете го! — извика Дороти Сътън.
Джемайма Тиндал вдигна ръце, направи жест като че ли отблъсква от себе си нещо невидимо и същевременно тежко. Адам Стаутън падна, запълзя по земята в облак прах, но веднага скочи и с няколко скока стигна до зелената двуколка на Франсис Флауърс, скочи върху капрата, хвана камшика.