— Разбирам.
— Тогава защо постоянно използваш силата за забавление, мила моя? За непрактични неща? Механизми? Машинки? Колелца и колички?
— Вече се извиних за двуколката — нацупи се девойката. — Вече казах, че съжалявам и че не съм искала… И изобщо…
— Какво?
— Именно машините и количките са практични. И грамадите, движещи се по релси. Някога ще настъпи време…
— Погледни, Верити — каза възрастната вещица. — Погледни тук и ми кажи какво виждаш.
— Ами… гори.
— Точно така. Гори, само гори от Кейп Код до Луизиана, от Флорида до Канада. Нищо повече, само дива, гъста, непроходима гора. Това е Новият свят! Това е Америка! Тук няма и никога няма да има релси, по които да се движат разни грамади или машини. Тук, в Америка, за такива неща като машини просто няма бъдеще. Никакво бъдеще, Верити. Защото ние, американските вещици, нямаме право да си губим времето за някакви си машини.
— Но…
— Никакво „но“. Приключвай с механизмите. Разбра ли ме, мила моя?
— Разбрах.
Над простиращите се от Кейп Код до Луизиана и от Флорида до Канада гори висеше тънкият сърп на луната. Над главите на вещиците тихо прелетя прилеп.
— Някой ден — меко прекъсна мълчанието Дороти Сътън, галейки кестенявите коси на Верити Кларк — ще имаш дъщери, мила моя. Дъщери, следващото поколение американски вещици. Много е важно силата, която ще им предадеш в наследство, да бъде истинска и полезна. Мисля, че не искаш единственото, на което са способни дъщерите ти, да бъде чупенето на движещи се машини? Не искаш това, нали? Значи трябва да се учиш. И да се отърваваш от вредните навици.
— Да, бабо. Разбирам.
— Тогава да се връщаме. Много огладнях.
— Ооо, и аз също.
Те бавно се спускаха по склона, сред високите треви. Спускаха се към селището, откъдето се носеше приятният мирис от дима на комините.
— Бабо…
— Да?
— Когато порасна, и за мен ли ще хванем мъж?
— Разбира се.
— А ако не дойде нито един?
— Винаги идва по някой, Верити. Винаги.
Долу, между брястовете, проблясвайки като сребро, течеше Мисчиф Крийк.