Беше тихо. На мястото, където преди миг стоеше чудовището, се чернееше и димеше кръгла яма, опръскана със зелена течност и застлана с отвратителни, трудноразличими дребни късове.
Корин, бършейки от лицето си зелените петна, помогна на Висена да се изправи. Магьосницата трепереше.
Микула се наведе над Кехъл. Очите на боболака бяха отворени. Дебелата салтамарка от конска кожа беше станала на парцали, под които се виждаха остатъците от ръцете и раменете му. Ковачът искаше да каже нещо, но не можеше. Висена и Корин, който я придържаше, се приближиха. Боболакът обърна глава към тях. Корин погледна рамото му и с усилие преглътна.
— Ти ли си това, кралски сине? — изрече Кехъл тихо, но спокойно и ясно. — Беше прав… Без оръжие съм боклук. А без ръка? Сигурно фекалия, а?
Спокойствието на боболака порази Корин повече, отколкото вида на раздробените му кости, подаващи се от чудовищните рани. Изглеждаше невероятно, че дребосъкът е все още жив.
— Висена — прошепна Корин, гледайки умолително магьосницата.
— Не мога да помогна, Корин — каза Висена с треперещ глас. — Метаболизмът е напълно различен от човешкия… Микула… Не го докосвай…
— Ти се върна, боболако — прошепна Микула. — Защо?
— Защото метаболизмът ми е различен… от човешкия — изрече Кехъл с гордост в гласа, макар и с явно усилие. От устата му потече струйка кръв, която обагри пепеливосивата козина. Той се обърна и погледна Висена в очите. — Е, червенокоса вещице! Предсказанието ти е правилно, но ще трябва да го осъществиш сама!
— Не! — извика Висена.
— Да — каза Кехъл. — Така трябва. Помогни ми! Вече е време.
— Висена — възкликна Корин с ужасено лице, — нали не се каниш…
— Отдръпнете се! — извика друидката, сдържайки риданието си. — Отдръпнете се и двамата!
Микула, гледайки встрани, дръпна Корин за ръката. Корин не се възпротиви. Видя как Висена се спуска на колене пред боболака, как нежно го гали по челото, докосва слепоочията му. Кехъл потрепна, разтресе се и застина неподвижно.
Висена плачеше.
IX
Пъстрокрилата птица, кацнала на рамото на Висена, наведе плоската си глава и погледна магьосницата с кръглото си, неподвижно око. Конят се тътреше по неравния път, небето беше кобалтовосиньо и чисто.
— Тууит, туиит, трк — обади се пъстрокрилата птица.
— Възможно е — съгласи се Висена. — Но не става въпрос за това. Ти не ме разбра. Нямам претенции. Наистина, жалко, че узнах за цялата работа от Фрегенал, а не от теб. Но нали те познавам от години, знам, че не си от приказливите. Мисля, че ако бях попитала направо, щеше да отговориш.
— Трк, туууит?
— Разбира се. Отдавна вече. Но сам знаеш как е при нас. Голяма тайнственост, всичко е тайно, секретно. А всъщност е само въпрос на мащаби. Аз също не отказвам, когато ми заплащат за лечение, ако някой ми предлага пари и знам, че това му е по джоба. Наясно съм, че за определени услуги Кръгът иска високо заплащане. И с право — всичко поскъпва, а трябва да се живее. Но не става въпрос за това.
— Тууииит. — Птицата пристъпи от крак на крак. — Коррииин.
— Досетлив си — усмихна се кисело Висена, като наведе глава към птицата и й позволи леко да докосне с клюн бузата й. — Точно затова съм огорчена. Видях как ме гледаше. Сигурно си е мислел: не стига че е вещица, но е и лицемерна манипулаторка, алчна и пресметлива.
— Туиит трк трк трк тууииит?
Висена извърна глава.
— Е, не е чак толкова лошо — промърмори тя, присвивайки очи. — Знаеш, не съм дете, не е толкова лесно да ми се завърти главата. Макар че трябва да си призная… Твърде дълго се скитам самотна по… Но това не е твоя работа. Не си пъхай клюна в нея.
Птицата мълчеше, навирила пера. Гората беше все по-близо, виждаше се пътят, навлизащ в гъсталака, под покрив от клони.
— Слушай — обади се Висена след малко, — как според теб ще изглежда всичко в бъдещето? Наистина ли е възможно хората да спрат да се нуждаят от нас? Или поне за най-простите неща, за изцеляването? Забелязва се известен прогрес, например в билколечението, но можеш ли да си представиш, че някой ще е способен да се справя, да речем, с крупа? С родилната треска? С тетануса?