— Туиик туииит.
— Що за отговор? Теоретично е възможно и конят ни след малко да се включи в разговора. И да каже нещо умно. А какво ще кажеш за рака? Мислиш ли, че ще победят и рака? Без магия?
— Тррк!
— И аз така мисля.
Навлязоха в гората, ухаеща на прохлада и влага. Пресякоха плитък ручей. Висена изкачи един хълм, после се спусна сред калунов храсталак, достигащ до стремената й. Намери отново пътя — песъчлив и обрасъл с растителност. Познаваше го — беше минала по него само преди три дни. Само че в обратната посока.
— Струва ми се — обади се тя отново, — че все пак ще е от полза нещо да се промени. Закостеняваме, твърде силно и прекалено безкритично сме се вкопчили в традициите. Веднага, щом се върна…
— Туиит — прекъсна я Пъстрокрилата птица.
— Какво?
— Туиит.
— Какво искаш да кажеш с това? Защо не?
— Тррррк.
— Какъв надпис пак? На какъв стълб?
Птицата размаха криле, откъсна се от рамото й и отлетя, скри се сред листака.
Корин седеше на кръстопътя, опрял рамо на стълба, и я гледаше с нахална усмивка. Висена скочи от коня и се приближи. Усещаше, че тя също се усмихва, против волята си, освен това подозираше, че усмивката й не изглежда особено умно.
— Висена! — извика Корин. — Ако си ме омаяла с някакви магии — признай си! Защото страшно се радвам на срещата ни, направо неестествено се радвам! Пфу, пфу, против уроки! Това може да е само магия!
— Чакал си ме…
— Ти си страшно проницателна. Разбираш ли, събудих се рано сутринта и установих, че си тръгнала. Помислих си: „Колко мило от нейна страна, че не ме е събудила за такава дреболия като кратко прощаване, без което спокойно може да се мине“. В края на краищата, кой в наши дни се поздравява и прощава, това не са нищо друго освен чудачества и предразсъдъци. Нали? Е, обърнах се на другата страна и заспах отново. Едва след закуска си спомних, че трябваше да ти кажа нещо страшно важно. Затова се качих на трофейния кон и минах напряко.
— И какво е това нещо, което трябваше да ми кажеш? — попита Висена, като се приближи и вдигна глава, за да го погледне в сините очи, които предишната нощ беше видяла насън.
Корин се озъби в широка усмивка.
— Това нещо е от деликатно естество — каза той. — Не може да се изложи в няколко думи. Изисква подробни разяснения. Не знам ще успея ли до мръкване.
— Поне започни.
— Точно това е най-трудното. Не знам как.
— На господин Корин не му стигат думите — поклати глава Висена, все още усмихвайки се. — Нещо нечувано! Е, тогава започни от началото.
— Добра идея. — Корин си придаде сериозен вид. — Виждаш ли, Висена, вече от твърде дълго се скитам самотен…
— Из горите и пътищата — завърши магьосницата, прегръщайки го през шията.
Пъстрокрилата птица, кацнала високо на клона на едно дърво, разпери криле, размаха ги, вдигна глава и произнесе:
— Трррк туиит туииит.
Висена откъсни устни от устните на Корин, погледна птицата и й намигна.
— Имаш право — каза тя. — Това наистина е път, от който няма връщане. Лети, кажи им…
Тя замълча и махна с ръка.
— Нищо не им казвай.
Музиканти
„МУЗИКАНТИ“, разбира се, също има своя история. Новелата се появи през 1989 г. по поръчка на Войтек Седенко, който ми предложи да участвам в подготвяща се антология на полската фантастика. Антологията, идеята за която явно беше хрумнала на Войтек от сборника „Опасни видения“ на Харлан Елисън, излезе под името „Алтернативни видения“, но първоначално плануваното й заглавие беше „Заплахи“. Точно това заглавие ми съобщи Седенко, когато ми предложи да участвам, като ми даде да разбера, че не желае фентъзи — жанра, с който тогава бях неразривно свързан. „Е — помислих си, — ако не е фентъзи, и същевременно е «заплаха», става ясно в какъв стил трябва да се напише.“ Никога по-рано не бях планирал да пиша хорър. Не обичах този жанр, защото е лъжлив в самата си дефиниция, дори в наименованието си. Особено когато става въпрос за този най-моден, филмов вариант, наречен — колко правилно — splatter9. Който вместо да предизвиква ужас, да плаши и да тревожи, най-често разсмива, а понякога допълнително предизвиква близко да гадене омерзение със „специалните си ефекти“, състоящи се от обилни изригвания на червена боя, зелени сополи и изглеждащи като живи черва от латекс. А съм се възпитавал с добър хорър. В младостта ми, когато разведряването от 1956 г. разтопи ледовете и в преводите, и в издателската политика. Изчетох много класики на литературата на ужаса, хоръри, които явно заслужаваха това наименование, като „Маймунската лапа“ на У. У. Джейкъбс, „Крещящият череп“ на Марион Крофорд, „Сянка над Инсмут“ и други разкази на Лъвкрафт, новаторския за жанра „Разследване“ на Лем. Това бяха истински ужаси. После дълго, дълго време нямаше нищо, докато не се появиха „Бебето на Розмари“ от Айра Левин и „Екзорсист“ на Блати. А след това дойде Стивън Кинг и неговото „Гробище за домашни любимци“. Не знам дали ще ми повярвате, но когато дочетох този роман, а това беше доста късно през нощта, изключих осветлението с някаква странна неохота.
9