Но не кинговите Домашни любимци дадоха тласък за написването на „Музиканти“. Трябва да знаете, че обожавам котките, направо маниакално обичам тези създания. А когато вечер навън се разнесеше крясък на измъчвана котка под акомпанимента на „Дръж, Роки!“ в изпълнение на съседа ми, господин зъболекаря, или развеселените фалцети на разкошните дечица на съседката, доцент от Лодзския университет, ме обземаше… Не, не ярост, не ожесточение, не жажда за възмездие. Обземаше ме отвратително, позорно усещане за безсилие. А после научих, че съседката ми от петия етаж, пенсионирана учителка, на която шумните разгонени котки й пречели да достигне подобаващото съсредоточаване при проследяването на съдбите на героите на „Династия“, нахранила животинките, като разхвърляла пастет, грижливо смесен… със ситно натрошено стъкло…
И вече имах идея за разказ. Подходящ за заглавието на антологията „Заплахи“. Измъчвате животинки, защото са беззащитни и не могат да ви отвърнат със същото? Внимавайте! Не бъдете толкова сигурни в себе си!
„Музиканти“ излезе в споменатата антология през 1990 г. Това беше първият ми разказ, който не е фентъзи. Пишейки това, имам предвид най-вече класическо фентъзи, случваща се в някаква Небивала земя история от типа меч и магия. Защото „Музиканти“ може да се приеме и за фентъзи. В дефиницията на посочения поджанр се вместват както множество хоръри, така и „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри. Близки са също — чрез антропоморфизирането на животни — и „Хълмът Уотършип“ на Ричард Адамс, и останалите фентъзита от същия „животински“ жанр.
Като — почти — финал, една любопитна подробност: не всички знаят защо антологията на Седенко излезе като „Алтернативни видения“, а не като „Заплахи“. Причината е, че повечето автори — дали заради вродения си мързел, или защото не са могли да се вместят в определения срок — изпратили на Войтек творби, намерени на дъното на чекмеджето или някъде из харддиска. Както лесно може да се отгатне, гамата на тематиките била доста обширна, а разказите не били свързани с абсолютно нищо помежду си. Освен това в повечето от тях, сякаш нарочно, нямало нито дума за каквито и да било заплахи, така че Седенко нямал друг избор, трябвало да пригоди заглавието на антологията към реалното й съдържание.
Спомням си също, че „Музиканти“ излезе в „котешката“ антология на издателство „Свръхнова“, но както казваше Киплинг, това вече е съвсем друга история. Ще се върнем към нея отново, и то скоро.
Да добавя накрая, че през 1990 г. „Музиканти“ получи наградата на Литературната фондация „Наталия Гал“. Това беше почти същото като първото ми отличие от фендъма — статуетката на наградата „Януш А. Зайдел“. Тази награда беше доказателство, че въпреки общоприетото мнение, мейнстриймът ме забеляза и ме оцени едновременно с фантастите и тяхното гето.
Доловете
Там, където градът на практика свършваше, зад колелото на трамвайната линия, зад скритите в строителен изкоп железопътни релси и зад пъстрите квадрати на градините, се ширеше неравно, хълмисто поле, отрупано с боклуци и разринато, озъбено с бетонни късове и стърчащо арматурно желязо, гъсто обрасло с магарешки тръни, пирей, полевица, глухарчета и лисича опашка.
Това беше ивица ничия земя, фронтова зона между каменната стена на жилищните блокове и далечната тъмнозелена гора, изглеждаща синкава през мъглата на смога.
Хората наричаха тази местност Доловете. Но това не беше истинското име на мястото.
Районът винаги е бил пустеещ, тук рядко проникваха дори вездесъщите деца, които, по примера на родителите си, предпочитаха да играят на места, скрити в безопасните и уютни железобетонни каньони. Само понякога тук посядаха пияници, атавистично привлечени от зеленината, но и те не навлизаха по-навътре от самия край на местността. Освен тях никой друг не идваше в Доловете.
Ако не се смятат котките.
Цялата околност беше пълна с котки, но Доловете бяха тяхното царство, неоспоримо владение и убежище. Местните кучета, редовно насъсквани срещу котките от своите стопани, се спираха на границата на пустошта и се връщаха, навирили опашка и скимтейки. Покорно приемаха жестоките побоища на господарите си заради своята страхливост — Доловете бяха по-страшни за тях от болката.