Хората също се чувстваха странно в Доловете. Денем. Защото нощем никой не навлизаше в Доловете.
Ако не се смятат котките.
През деня стаени и предпазливи, нощем котките обикаляха из Доловете с мека, прокрадваща се стъпка, извършваха необходимите корекции върху числеността на местните мишки и плъхове, будеха жителите на крайните блокове с пронизващите си крясъци, свидетелстващи за любов или кървава битка. Нощем котките се чувстваха в Доловете в безопасност. А денем — не.
Местните жители не обичаха котките. Като се има предвид, че от време на време измъчваха зверски създанията, които обичаха и които държаха в каменните си свърталища, определението „не обичаха“ по отношение на котките придобиваше съответстващото мрачно звучене. Случваше се котките да се замислят относно причините за това положение. Мненията се разделяха; повечето котки смятаха, че са виновни онези на вид незначителни дреболии, които бавно, но сигурно убиваха хората и ги водеха до лудост — острите, смъртоносни иглички азбест, които хората носеха в белите си дробове; или убийствената радиация, излъчвана от бетонните стени на жилищата им; или киселинният, гибелен въздух, постоянно висящ над града. Какво чудно има, казваха котките, че някой, балансиращ на ръба на гибелта, разяждан от отрови и болести, мрази жизнеността, енергията и силата? Че някой изнервен и неспокоен реагира с ярост и бяс на топлото, пухкаво и мъркащо спокойствие на другите? Не, в това нямаше нищо учудващо. Вместо да се учудват, котките трябваше да бъдат нащрек — да бягат с всички сили и с цялата си пъргавина, когато зърнат на хоризонта едра или дребна двукрака фигура. Трябваше да се пазят от ритници, тояги, камъни, зъбите на насъскани кучета, автомобилни гуми. Трябваше да умеят да разпознават жестокостта, скрита зад процеждащото се през стиснатите зъби „пис-пис“. И това беше цялата работа.
Обаче сред котките имаше и такива, които смятаха, че причината за омразата е в нещо друго. Че е скрита в Древните времена.
Древните времена. Котките знаеха за Древните времена. Нощем в Доловете се виждаха сцени от Древните времена.
Защото Доловете не бяха обикновено място. По време на ясните лунни нощи котките виждаха образи, достъпни само за тяхното котешко зрение. Замъглени, трепкащи образи. Хороводи от дългокоси девойки около странни каменни постройки, безумни крясъци и подскоци край осакатени тела, висящи от дървени скелета, редици от хора с качулки, стиснали факли в ръце, пламтящи сгради с кули, увенчани с кръстове, и същите такива кръстове, само че преобърнати, забити в черната, пулсираща земя. Клади, заострени колове и бесилки. И човек в черно, крещящ някакви думи. Думи, които означаваха — както котките добре знаеха — истинското име на мястото, наричано Доловете.
Locus terribilis10.
В такива нощи котките ги беше страх. Котките чувстваха как потрепва Завесата. Тогава те се притискаха към земята, впиваха нокти в нея, безгласно отваряха мустакатите си муцунки. Чакаха.
И се разнасяше музика. Музика, заглушаваща безпокойството, успокояваща страха, носеща блаженство, вещаеща безопасност.
Защото, освен котките, в Доловете живееха и Музикантите.
Веехал
Денят започна както и всички останали дни. Прохладният изгрев се разгоря и се разгърна в топло есенно утро, слънцето заблестя със струите на циганско лято в зенита си. Проясни се, а надвечер се замъгли и денят започна да гасне.
Случи се напълно неочаквано, внезапно, без предупреждение. Веехал разкъса въздуха, прелетя като вихър над бурените, размножи се като ехо, отразено от каменните стени на блоковете. Чудовищен страх накара пъстрата козина да настръхне, ушите да се свият, муцунките да се озъбят.
Веехал!
Мъчение и смърт!
Убийство!
Веехал!
Завесата! Завесата се пропуква!
И музика.
Успокоение.
Сирените на колите нахлуха в градините едва след това. Едва след това започнаха да сноват обезумелите хора с бели и сини дрехи. Котките гледаха всичко това от укритията си, спокойни и равнодушни. Това вече не ги засягаше.
Хората бягаха, крещяха, ругаеха. Хората изнасяха от беседките смазаните, деформирани тела, през белите чаршафи се процеждаше кръв. Хората със сини дрехи не допускаха до телената мрежа останалите, онези, които притичваха откъм блоковете. Котките гледаха.
Един от хората със сини дрехи изскочи на открито. Повръщаше и се задушаваше. Някой закрещя, закрещя ужасено. Яростно се хлопнаха вратите на кола, после отново завиха сирени.