И накрая, още нещо: когато „Пътят…“ се публикуваше във „Фантастика“, многократно споменатият вече Мачей Паровски си позволи някои редакторски корекции, без да ги консултира с автора — в края на краищата, кой се церемони с дебютантите? Жертви на редакторската гума станаха преди всичко думи и изрази, които не могат да се използват във фентъзито, защото „едно време не се е говорело така“. Така че забелязах с известно изумление, че в отпечатания във „Фантастика“ разказ „арогантността“ е заменена с „високомерие“, „интелигентният“ е станал „умен“ и така нататък. Тъй като твърдо отстоявам теорията, че фентъзито не се случва в някакво „едно време“ и е безсмислено както архаизирането на езика, така и каквото и да било стилизиране, от версията, която след малко ще прочетете, съм премахнал поправките на Паровски, връщайки се към девствения си ръкопис. Така че имате пред себе си версията, която англоезичните биха определили като unabridged7. Оставям на вас да прецените дали текстът е спечелил или е загубил от това.
I
Птицата с пъстри пера, кацнала на рамото на Висена, зацвърча, размаха криле, шумно излетя и се снижи в храсталака. Висена задържа коня, за момент се заслуша, после предпазливо продължи по горската пътека.
Мъжът изглеждаше заспал. Седеше, облегнал гръб на стълба насред кръстопътя. Когато се приближи, Висена видя, че очите му са отворени. Освен това беше ранен. Временната превръзка на лявото рамо и бицепса му беше пропита с още неуспяла да почернее кръв.
— Здравей, млади момко — обади се раненият, като изплю дълъг стрък трева. — Накъде си тръгнал, ако мога да попитам?
На Висена не й хареса това „млади момко“. Тя свали качулката от главата си.
— Можеш да попиташ — отвърна тя, — но трябва да обосновеш любопитството си.
— Простете ми, госпожо — отвърна мъжът, присвивайки очи. — Носите мъжки дрехи. Що се отнася до любопитството ми, то е основателно, и още как. Това не е обикновен кръстопът. Тук ми се случи едно интересно приключение…
— Виждам — прекъсна го Висена, гледайки неподвижното, неестествено извито тяло, полускрито в папратовия храсталак на не повече от десетина крачки от стълба.
Мъжът проследи погледа й. После очите им се срещнаха. Висена уж неволно отметна косите си от челото и докосна диадемата, скрита под превръзката от змийска кожа.
— А, да — изрече спокойно раненият. — Там лежи мъртвец. Имате остър поглед. Сигурно ме смятате за разбойник? Прав ли съм?
— Не — отговори Висена, без да маха ръка от диадемата.
— А… — запъна се мъжът. — Да. Ами…
— Раната ти кърви.
— Повечето рани имат тази странна особеност — усмихна се раненият. Имаше хубави зъби.
— При превръзка, направена с едната ръка, ще има да кърви дълго.
— Нима искате да ми окажете честта да ми помогнете?
Висена скочи от коня и прекара ток по меката почва.
— Казвам се Висена — рече тя. — Не съм свикнала да оказвам чест на никого. Освен това не мога да понасям някой да ми говори на „вие“. Заемам се с раната ти. Можеш ли да се изправиш?
— Мога. А трябва ли?
— Не.
— Висена — каза мъжът, като леко се надигна, за да я улесни при свалянето на превръзката. — Хубаво име. Казвал ли ти е някой, че имаш прекрасни коси, Висена? Този цвят се казва меден, нали?
— Не. Червеникав.
— Аха. Когато приключиш, ще ти поднеса букет от лупини, от онези, които растат в рова. А докато ме превързваш, за да убием времето, ще ти разкажа какво ми се случи. Дойдох, представи си, по същия път, по който дойде и ти. Гледам, на кръстопътя стои стълб. Да, точно този. А на стълба — дъска. Оу, боли.
— Повечето рани имат тази странна особеност. — Висена разви последния слой от превръзката, без да се опитва да е деликатна.
— Наистина, забравих. Та докъде бях… А, да. Приближавам се, и гледам — на дъската някакъв надпис. Страшно разкривен — познавах един стрелец, който с пикаене върху снега можеше да изписва по-хубави букви. Прочитам го аз… А какво е това, госпожо? Какъв е този камък? О, по дяволите. Никога не съм виждал такъв.
Висена бавно прокара хематита по дължината на раната. Кръвотечението моментално спря. Тя затвори очи, хвана рамото на мъжа с двете си ръце и силно притисна краищата на раната. Дръпна ръцете си — тъканта се срасна, остана само подутина и яркочервен белег.